— Благодаря. — Ник отвори кашона и прерови съдържанието му. — Мислех, че си ги изхвърлила. Хей, виж. — Той ѝ показа снимка. — Първата ни семейна почивка. На Ниагара.
Класическа фотография — четиричленното семейство на фона на водопада и дъжд от искрящи капчици вода. Ник беше на десет, а Дони — на седем.
— Кой я е правил?
— Някакви други туристи. Спомняш ли си снимките тогава? Трябваше да дадеш да ги проявят.
— И винаги си напрегнат, когато ги взимаш от фотостудиото. Дали са фокусирани, дали не са осветени.
Ник кимна и продължи да рови.
— О, виж! — Той извади програма.
Най-отдолу беше написана датата, на която Ник се беше дипломирал. На корицата имаше печат: Отдел „Подготовка“. Подготвяме най-добрите.
Усмивката му помръкна.
Сакс си спомняше церемонията за своето дипломиране. Това беше единият от двата случая в живота ѝ, когато носеше бели ръкавици. Другият беше на полицейската церемония в памет на баща ѝ.
Ник остави програмата в кашона и за момент я погледна с копнеж. Затвори кашона и попита:
— Чаша вино?
— Добре.
Той отиде в кухнята, върна се с бутилка вино и бира и ѝ наля шардоне.
Мирисът, потракването на метал в стъкло и лекото докосване на пръстите му донесоха друг спомен.
Амелия го прогони. Напоследък често се замисляше за миналото.
Тя отпи от виното с аромат на дъб, а той — от бирата, и после ѝ показа апартамента, въпреки че нямаше много за гледане. Беше взел някои мебели от склада, където ги държеше. Избра няколко неща, други взе назаем от братовчеди, а трети купи евтино. Книги. Няколко кашона с документи. И папките от делото „Народът на щата Ню Йорк срещу Никълъс Дж. Карели“. Листовете бяха разстлани върху масата в кухнята.
Сакс огледа снимките на семейството му, поставени в рамки. Хареса ѝ, че Ник ги е сложил на полицата над камината, за да ги виждат всички. Тя беше прекарала много време с майка му и баща му и изпитваше удоволствие от компанията им. Присъства на погребението, когато почина бащата на Ник. Замисли се и за Дони. Той живееше в Бруклин, недалеч от брат си. След като арестуваха Ник, Амелия се беше опитала да поддържа връзка с останалите членове на семейството му, особено с майка му. Лека-полека обаче контактът отслабна и накрая прекъсна напълно, както често се случва, когато опорната точка на общата връзка между двама души изчезне — или единият от тях отиде в затвора.
Ник ѝ наля още вино.
— Само малко. С кола съм.
— Коя ти харесва повече — ториното или камарото?
— Предпочитам шевролета, но той се превърна в куб от метал.
— По дяволите, какво се случи?
Сакс му разказа за мъжа, който работеше във фирма за събиране на данни и беше нахлул в живота на жертвите си, включително в нейния. Беше направил така, че да приберат с паяк красивото ѝ камаро и да го пресоват за отпадъци.
— Хванахте ли го?
— Да. Линкълн и аз.
Последва мълчание и после Ник каза:
— За мен беше удоволствие да видя Роуз. Не съм сигурен дали тя ми повярва. За брат ми и какво се случи в действителност.
— Говорихме после. Вярва ти.
— От онова, което ти ми каза преди, мислех, че тя изглежда болна. Но ми се стори много добре.
— Има жени, които не излизат от дома си, без да се „накипрят“, както се изразява тя. Здравият тен на лицето ѝ се дължи на козметиката „Мейбълин“.
Ник отпи от бирата си.
— Ти ми вярваш, нали?
Амелия наклони глава настрана.
— За Дони и всичко останало. Така и не ми каза.
Сакс се усмихна.
— Нямаше да ти дам досието, ако не ти вярвах. И нямаше да съм тук сега.
— Благодаря ти. — Той наведе глава към килима, който беше протрит там, където вероятно се бяха забивали токовете на обувките на някой тежък човек. Амелия си спомни, че когато навремето седяха на същия този диван, на облегалката имаше покривка, и съдейки по формата, сега беше същата. Ник отмести кашона със спомените.
— Как върви разследването? Онзи тип, който си играе с уредите? Между другото, това е доста извратено.
— Разследването? Бавно. Извършителят е умен. — Амелия въздъхна — В днешно време във всичко има контролери. Нашият човек от отдел „Компютърни престъпления“ каза, че след няколко години ще има двайсет и пет милиарда продукта с вградени контролери.