— Кухнята, чисто!
— Дневната, чисто!
Вратата на стаята вляво беше открехната. Хелър и другият полицай пристъпиха към нея. Сакс ги прикриваше. Влязоха в малката стая и Хелър извика:
— Стаята вляво, чисто.
Излязоха и се приближиха до затворената врата на предната стая, която имаше ключалка с код и секретна брава.
— Наблюдателен пост, докладвай. Предната врата е заключена. Готвим се да влезем. Някакви признаци на живот? Край — каза Хелър.
— Все още не мога да кажа. Щорите са плътно спуснати.
— Прието.
Хелър огледа ключалката с код. След шумното им влизане вече нямаше елемент на изненада, затова Хелър почука на вратата и попита:
— Полиция. Има ли някой вътре?
Отговор не последва.
Той отново удари по вратата, а после направи знак на полицая с камерата, който се опита да я пъхне под вратата, но пролуката беше твърде малка, и устройството не се побра.
Този вход беше по-тесен. Можеше да минават само един по един. Хелър посочи към себе си и вдигна пръст. На Сакс показа два пръста, а на другия полицай — три. След това направи знак на разбивана да дойде. Едрото ченге се приближи с тарана и те се приготвиха за последния етап на влизането.
48.
Странно. Току-що пишех в дневника:
Най-лошият ден.
Това беше в миналото, онзи ден. Но сега, днешният ден, е също толкова лош.
Не най-лошият, не. Защото не са ме арестували, нито съм застрелян от Червенокоска и Безочливите.
Но доста скапан. Знаех, че тази история с Народния пазител няма да продължи вечно. Мислех обаче, че ще се измъкна от града и ще остана анонимен. Ще продължа с живота си. А сега те знаят името ми.
Влача два куфара на колелца и нося раница с най-важните ми притежания на този свят. Някои от миниатюрите ми. Дневникът. Няколко снимки. Дрехи (моят размер, който се намира трудно). Моят чук, моят чудесен японски трион пасвател. И някои други неща.
Провървя ми.
Само преди половин час бях вкъщи, в Челси. Мислех си за следващото ми посещение при Безочлив и планирах да го ощавя, когато получих следното обаждане.
— Върнън, слушай — обади се хлапакът с писклив глас от „Занаятчийство за всеки“.
— Какво има? — попитах. Нещо не беше наред.
— Слушай. Полицаите току-що бяха тук.
— Полицаи?
— Питаха за нещата, които ти купи. Намерили са някакви бележки с твоето име. Не им казах нищо.
Хлапакът лъжеше. Няма как ченгетата да имат бележки с моето име. Той ме е предал.
— Не знаят фамилното ти име, но…
Да, но…
— Благодаря. — Затворих и започнах да събирам багажа си. Трябваше бързо да се махна оттук. Хлапакът от магазина за занаятчийски стоки ще умре, при това болезнено. Оказа се, че в края на краищата той е Безочлив. А пък аз го мислех за приятел. В момента обаче нямам време да мисля за това.
Приключих с приготвянето на багажа и заложих няколко изненади за Червенокоска и Безочливите, които скоро щяха да дойдат тук.
И сега, с наведена глава, за да се смаля малко, вървя към центъра на града с два големи куфара като турист от Финландия, който току-що е пристигнал на автогара „Порт Оторити“ и се нуждае от стая в пансион. Намирам такова място, не пансион, а евтин хотел, и влизам вътре. Питам за цените и когато рецепционистът се отдалечава, отивам при пиколото и му поверявам куфарите си. Казвам му, че полетът ми е чак довечера. Петте долара го интересуват повече, отколкото обяснението, и аз излизам, нарамил само раницата си.
След двайсетина минути пристигам на мястото, апартамента, който прилича на моя и който ме натъжава. Моята утроба в Челси, моите рибки, моята Стая с играчките. Всичко изчезна. Всичко беше съсипано. Целият ми живот… Направи го Червенокоска, разбира се. Потрепервам от гняв. Поне всеки, който влезе в Стаята с играчките, ще получи прекрасна изненада. Надявам се Червенокоска да влезе първа.
Втренчвам се за момент в мръсната бяла фасада и после се озъртам наоколо. Никой не ме забелязва. Натискам бутона на домофона.
Домоуправителят беше в мазето си и поправяше водопроводната инсталация, когато чу тупване горе.
И после драскане.