— Не. Сърцето ти го е подсказало. Понякога това е по-добро от всякакви доказателства.
Тя примигна учудено.
— Но не си ме чувала да го казвам, Сакс. Никога не си ме чувала да го казвам.
— По-добре да отивам при мама. — Амелия го целуна страстно в устата. — Тя би трябвало да се оправи бързо. Липсва ми оставането през нощта тук.
— И на мен ми липсва, Сакс. Много.
60.
Райм вдигна глава от монитора, на който играеше шах срещу общо взето умна, но лишена от въображение компютърна програма.
— Влез — каза той на посетителя, който се суетеше на входа на дневната, а на микропроцесора рече: — Бяла кралица на Е7. Шах.
Линкълн остави софтуера да мисли върху този ход, отдалечи инвалидната си количка от работната станция и се обърна към Рон Пуласки.
— Къде се изгуби, новобранец? Пропусна кулминацията, кресчендото, развръзката на случая Грифит. И сега пристигаш за финала. Колко тъпо.
— Ами бях зает с онзи другия случай.
Райм разбра, че Пуласки мисли за нещо важно.
— Чу ли се с Амелия? За Грифит? — попита той.
Рон кимна и седна на ратановия стол.
— Тъжна личност. Тъжна история.
— Беше, да. Но в очите на закона отмъщението е също толкова неприемлив мотив като сексуалната похотливост или тероризма. Виж, омръзна ми да се преструвам. Тъй като случаят приключи, няма причина да си тук. Какво има?
Погледът на младия полицай остана прикован в миниатюрен скрин, изработен от Грифит. После той отмести очи към кухненската маса и я гледа, докато очевидно стана време да отговори.
— Другият случай.
— Гутиерес.
Пуласки погледна Райм.
— Начинът, по който го каза, Линкълн. Знаеш, че не е бил Гутиерес.
— Предположих. Не беше трудно.
— Джени ме нарича прозрачен.
— Да, има нещо такова в теб. Не че е лошо. — Райм се подсмихна и си напомни да не подценява младия мъж. На Рон, изглежда, не му пукаше дали е хубаво или лошо.
— Другият случай?
— Продължавай.
— Случаят Бакстър — отвърна Пуласки и без да е необходимо, погледна към бялата дъска в ъгъла, обърната с гръб към тях като ядосана съпруга.
Райм не се беше досетил за това. В съзнанието му се оформиха няколко идеи, но централното място не заемаше той, а колегата му.
— Прегледах материалите от разследването. Знам, че е приключило, но пак ги прегледах. И открих някои недовършени неща.
Линкълн си спомни въпросите на Арчър — защо Бакстър бе пропуснал да спомене през следователите за складовото помещение далеч от дома му. Но топката отново беше у Пуласки.
— Какви? — попита Райм.
— Ами едното беше доста интересно. Прегледах записките на детективите и видях имената на всички, с които Бакстър се е срещал през последната година и нещо. Едното име ми се стори особено интересно. Някой си Один.
— Не съм го чувал.
— Името беше в писмен препис на устни свидетелски показания и беше написано О-Д-И-Н. Оказа се, че „О“ е с апостроф и името е О’Дин.
— Ирландско, а не като на скандинавското божество — отбеляза Райм.
— Поразпитах тук-там, прегледах още записки. Нямаше много. Но открих, че този О’Дин има връзка със света на дрогата в Бруклин, по-точно с някакъв нов вид наркотик, за който говореха хората по улиците. Синтетичен. Името му, изглежда, беше кеч. Но детективите в разследването не бяха проследили тази улика. Предполагам, защото Бакстър…
— Можеш да го кажеш, новобранец. Защото Бакстър е умрял.
— Да. Но аз я проследих.
— Неофициално?
— Донякъде.
— Тя е донякъде бременна?
— Най-после разкрих самоличността му. О’Дин беше в Ню Йорк. Защо Бакстър, важна финансова клечка, би имал нещо общо с бандит от източен Ню Йорк? Отидох да говоря с О’Дин, за да разбера…
— Дали Бакстър е нещо повече от измамник?
— Точно така. Исках да докажа, че той е финансирал новата дрога. Че е използвал оръжието, което ти намери, и че е убивал хора. Уликите бяха двусмислени, не забравяй, Линкълн. Имаше въпроси. Може би Бакстър наистина е бил опасен.