— И в такъв случай е било правилно, че той беше задържан за насилствено престъпление — тихо каза Райм.
Пуласки кимна.
— За да не се чувстваш виновен за смъртта на невинен човек, а да си убеден, че си хвърлил в затвора опасен престъпник. И ако успея да докажа това, тогава ти отново да започнеш да се занимаваш с разследвания. Това е истината, Линкълн.
Райм се засмя.
— Въпрос за шестстотин и четиридесет хиляди долара, новобранец. И какъв е отговорът?
— Брат ми и аз открихме О’Дин. В източен Бруклин.
Райм озадачено повдигна вежди.
— Той е свещеник, Линкълн.
— Какво?
— Отец Франсис Зейвиър О’Дин. Има клиника в Браунсвил. А наркотикът, с който е свързан? Рон поклати глава и се усмихна тъжно. — Нова форма на метадон, с която лекува пристрастените. И не се нарича „кеч“. Това е името на клиниката на отец О’Дин. Комуна „Единство и човеколюбие“. — Пуласки въздъхна. — А Бакстър? Той е бил един от главните дарители.
Оказваше се, че пистолетът наистина е бил на бащата на Бакстър, сувенир от един от трудните периоди в живота му. А барутният нагар е бил от остатък върху двайсетдоларова банкнота, наркотикът — от същата или от друга банкнота, и смазката — от спортния магазин, откъдето Бакстър беше купил последния подарък за сина си.
— Ще ти кажа всичко, Линкълн. Може да се наложи клиниката да затвори, ако отец О’Дин не намери друг, който да го подкрепя.
— Тогава аз съм отговорен не само за смъртта на невинен човек, но и съм попречил на не знам колко млади хора да престанат да се шляят по улиците и да водят продуктивен живот?
— Мамка му. Исках само да помогна, Линкълн. Да се върнеш на работа. Но… това открих.
В науката не можеш да пренебрегнеш фактите.
Райм обърна инвалидната си количка и отново погледна миниатюрните мебели, които Върнън Грифит беше изработил толкова внимателно и безупречно.
— Както и да е — каза Пуласки. — Сега разбирам.
— Какво?
— Защо правиш това. Защо се отказа от разследванията. Ако се издъня, и аз вероятно ще направя същото. Ще напусна полицията. Ще работя нещо друго.
Без да откъсва очи от миниатюрите на Върнън Грифит, Райм каза с прочувствен глас:
— Лош избор.
— Какво?
— Да напуснеш, защото си се издънил. Абсолютно лоша идея.
Пуласки сбърчи чело.
— Не разбирам, Линкълн. Какво искаш да кажеш?
— Знаеш ли с кого говорих преди час?
— Нямам представа.
— С Лон Селито. Попитах го дали се нуждае от помощ в някои разследвания.
— Разследвания? Криминални?
— Последния път, когато проверих, той не беше социален работник, новобранец. Разбира се, че криминални. — Райм доближи количката си до младия полицай.
— Ами надявам се, че разбираш защо съм малко озадачен.
— Глупавата последователност е кумирът на ограничените умове.
— И аз харесвам Ралф Уолдо Емерсън, Линкълн. И мисля, че е „малките умове“.
Така ли беше? Вероятно. Райм кимна в знак на съгласие.
— Но това все още не обяснява защо.
Линкълн Райм подозираше, че отговорът е следният: ако преброиш всички причини да не следваш онова, което знаеш, че иска сърцето ти, ще бъдеш абсолютно парализиран (думата му хареса). Това означава, че трябва да пренебрегнеш всеки глас, който крещи да напуснеш, да се оттеглиш, да се колебаеш, да спреш или да се усъмниш, независимо дали е улика, която те е затруднила, изтощение, което те изкушава да си починеш, или стъписването, че един човек лежи мъртъв в гроб, който ти безразсъдно си му изкопал.
— Нямам представа, новобранец — отговори той. — Абсолютно никаква. Но е така. Отиди да разчистиш календара си. Ще ми трябваш утре рано сутринта. Ти и Амелия. Трябва да довършим случая с Неизвестния заподозрян 40 и после да видим какво ще предложи Лон.
— Разбира се, Линкълн. Добре.
Докато излизаше, Рон Пуласки се зачерви и изражението на лицето му можеше да се опише само като сияещо.
Райм смяташе, че никой никога не трябва да показва това изражение.
Понеделник
VII. План „А“
61.
На вратата се позвъни и Райм погледна монитора. Лон Селито и неговият бастун.
Том излезе в коридора и отвори на детектива. Той забеляза, че Селито се насочи право към Линкълн, без да се отклонява към подноса с курабии, които Том беше направил. Във въздуха още се разнасяше ухание на горещо масло и канела. Погледът му към сладкишите обаче разкри съжаление. Може би Лон Селито беше качил един-два килограма през последните няколко дни и отново беше на диета.