— Хей. — Той кимна на Том и после сковано се приближи до инвалидната количка на Райм. Токовете на обувките му потракваха, но протритият гумен връх на бастуна му не издаваше звук. — Линк. Амелия.
Сакс кимна. Беше дошла да остави уликите от ранния етап на разследването на Неизвестния заподозрян 40, които се съхраняваха в Главната лаборатория по криминалистика в Куинс. Тя беше убедена, че нещо от тях може да се изгуби, както се случи със салфетките от „Уайт Касъл“, и лично бе събрала уликите рано тази сутрин и ги беше донесла в дома на Райм.
Амелия нямаше да остане дълго тук. След няколко часа щеше да закара Роуз в болницата, за да я оперират.
— Нищо ли? — обърна се Том към детектива. — Кафе?
— Не. — Селито гледаше нагоре, отбягвайки очите им.
Райм се вгледа изпитателно в лицето му. Нещо не беше наред.
— Ескалаторът. Трябва да го зарежеш, Линк.
Добро начало на разговора.
Умело отклоняваш темата, помисли си Райм. Беше нетърпелив. Трябваше да организира уликите. Имаше и среща с прокурора, водещ делата срещу Грифит и Морган, пък и Мел Купър щеше да дойде скоро.
— Какво има, Лон?
— Добре, ще ти кажа.
Райм го погледна, но Селито беше вперил очи в Сакс.
Тя приключи с подреждането на уликите, изхлузи латексовите ръкавици и духна на пръстите си. Райм от години не беше изпитвал облекчението, което носеше елементарно действие като това, след като часове наред ръцете ти са били стегнати в ръкавиците, но ясно помнеше усещането.
— Казвай, Лон. — Амелия искаше да чуе новината веднага — поне лошата. Добрата, изглежда, не я интересуваше особено много.
— Отстраниха те.
— Какво?
— За какво става дума? — троснато попита Райм.
— Проблем в Главното управление на полицията.
Сакс затвори очи.
— Защото от мен изтече информацията за интелигентните контролери, нали? Не казах на шефовете. Но се налагаше да го направя, Лон.
— Това са глупости — отсече Линкълн. — Тя вероятно е спасила живота на много хора. Компаниите изключваха сървърите си и Грифит не успя да ги хакне.
На бледото, меко лице на Селито се изписа озадаченост.
— За какво говорите?
Сакс обясни за тайната си среща с репортера, който публикува статията, че някои компании се колебаят по финансови причини да изключат облачните си сървъри, за да ги осъвременят с нови актуализации на сигурност на „Микросистеми“.
Селито я погледна намусено.
— Все едно. Но аз имам предвид Мадино, Амелия. Съжалявам.
И тогава Райм си спомни за капитана от Осемдесет и четвърти участък, който беше свикал Комисията по балистика, след като Сакс беше стреляла в мотора на ескалатора, за да спаси живота на Грег Фромър.
— Оказва се, че няколко репортери са проявили интерес към случая.
— Той ми каза, че са се разкарали.
— Но не са отишли много далеч. Сега въпросът е голям. Полицията стреля.
— Да, бе, по невъоръжени хлапета — язвително подхвърли Райм. — Не по индустриална машина.
Селито вдигна длани.
— Моля те, Линк. Аз съм само вестоносец.
Райм си спомни разговора си със Сакс преди няколко дни.
Стига да няма репортери, опитващи да направят кариера с истории за ченгета, които стрелят в молове, всичко ще бъде наред.
Не мисля, че това е широко разпространена журналистическа подспециалност.
Тогава изглеждаше смешно.
— Продължавай — каза Сакс.
— Репортерите настоявали Мадино да им каже какво се е случило и кой е стрелял. Заплашили, че ще действат през главата му и ще зададат въпросите на някого по-нагоре в йерархията.
Амелия се подсмихна.
— И той се е уплашил, че ако не ме хвърли на вълците, това ще застраши луксозния му нов кабинет в Главното управление на полицията.
— Накратко казано, да.
— Основният акцент? — измърмори тя.
— Отстраняват те за три месеца без заплата. Съжалявам, Амелия. Трябва да взема оръжието и значката ти. Също като в проклетите филми. — Селито изглеждаше искрено възмутен.
Сакс въздъхна и му ги даде.
— Ще оспорим решението. Ще говоря с адвоката на полицейския профсъюз.
— Можеш. Разбира се. — Тонът на Селито беше като плаващи пясъци.
Амелия го погледна изпитателно.
— Но?
— Съветът ми е да приемеш пляскането по ръката и да продължиш по-нататък. Мадино може да се заяде с теб.
— Аз ще се заям с него.
За момент настъпи мълчане. И после Сакс, изглежда, проумя политиката на Нюйоркската полиция — всъщност политиката на всяка правителствена институция — и на лицето ѝ се изписа примирение.