Аха, оказваше се, че сериозният адвокат има чувство за хумор.
— Е, няма да получа петдесет милиона, но ще договоря приемлива сума. И това ме води към повода за посещението ми. Има някои въпроси, свързани с доказателствата, които вие трябва да решите, преди да изпратя иска на господин Фрост, адвоката на „Микросистеми“, и да започнем пазарлъка.
Последва мълчание.
— Опасявам се, че не мога да ви помогна в това отношение.
— Не? Мога ли да попитам защо?
— Помагам на прокурора да подготви криминалното обвинение. Ще има конфликт на интереси, ако продължа да работя за вас.
— Разбирам. Да. Съжалявам да го чуя. Не искам да изложа на риск гражданското дело.
— Не.
— Трябва обаче да отбележа, че е важно да представим нашия случай колкото е възможно по-убедително. Не може да има пропуски в аргументите, пред които ще изправим ответника. А доказателствата са жизненоважни за това. Нуждая се от експерт. Сещате ли се за някого, господин Райм?
— Здравей, Роуз.
Възрастната жена отвори очи.
— Линкълн. Дошъл си ми на свиждане. Радвам се да те видя.
Тя оправи косата си с ръката, към която не беше прикрепена интравенозната система, въпреки че прическата ѝ беше безупречна. Амелия я беше сресала, докато майка ѝ спеше, когато с Райм дойдоха преди малко в болничната стая.
— Къде е Ами?
— Говори с лекаря кога да те прибере вкъщи. И какво може да правиш и какво не.
— Утре трябва да започна да ходя. Кой би си помислил? Разрязват те, оправят сърцето ти… и си готов за маратон. Не е честно.
Роуз не беше толкова бледа, колкото очакваше Райм. Всъщност имаше по-здрав вид. Подобреното кръвообращение, предположи Райм и се замисли за Алиша Морган. Един малък невзрачен предмет, продукт в семейната кола, завинаги беше променил живота ѝ към по-лошо. И тук, в болницата, имаше малки невзрачни предмети, които току-що бяха добавили години към един живот, който иначе можеше да свърши внезапно всеки момент. По същия начин различни предмети поддържаха жив и функциониращ самия Райм.
Той се подсмихна на тази сложна мисъл. Беше дошъл да види бъдещата си тъща. Стаята на Роуз беше хубава, с изглед към парка на отсрещната страна на улицата. Той коментира гледката.
Роуз погледна през прозореца.
— Да, хубава е. Макар че не съм от хората, които си падат по стаи с хубави гледки. Онова, което става вътре в стаите, е далеч по-интересно, не мислиш ли?
Райм беше напълно съгласен с нея.
Не я попита как се чувства, харесва ли ѝ храната в болницата и всичките други банални неща, за които посетителите питат пациентите. Линкълн бе забелязал на нощното шкафче една от книгите на Стивън Хокинг. Беше я чел преди няколко години. Двамата с Роуз се впуснаха в оживен разговор за теорията за големия взрив.
В стаята влезе болногледач, красив мъж, мускулест, със силен карибски акцент.
— Госпожо Сакс. А, вие имате известен посетител.
Райм беше склонен да му отправи презрителна гримаса, но заради Роуз само кимна и се усмихна.
Човекът я прегледа и провери мястото на разреза и интравенозната система.
— Всичко изглежда добре, много добре.
— Господин Ерандо знае какво говори — отбеляза Роуз. — А сега, Линкълн, мисля да си почина.
— Разбира се. Утре ще дойдем пак.
Райм излезе от стаята и се отправи към стаята на сестрите, където Амелия приключваше телефонен разговор.
— Тя е добре. Иска да поспи — каза той.
— Ще надникна да я видя.
Сакс отиде в стаята на майка си и след минута се върна при Райм.
— Спи като бебе.
Те тръгнаха по коридора. Не че му пукаше, но Райм забеляза, че никой тук не погледна към него, за разлика от улиците на града. В болницата, разбира се, хората очакваха да видят човек в инвалидна количка. Нищо необикновено, нищо интересно за зяпане. Всъщност Линкълн беше мобилен и се движеше с лекота по коридора заедно с придружител, след като беше извадил по-голям късмет от мнозина в сумрачните, тихи стаи, покрай които минаха.
In regione caecorum rex est luscus.
В страната на слепите едноокият е цар.
Един до друг те прекосиха препълненото фоайе, излязоха навън в облачния пролетен следобед и се отправиха към микробуса, който беше паркиран на място за инвалиди.
— Е, реши ли какво ще правиш по време на тримесечното си отстраняване? — попита Райм.