Заедно със „сянката“ си, следваща го на дискретно разстояние, господин Четиридесет се смеси с тълпата купувачи. Хората в този град постоянно бяха в движение, същински жужащи атоми, вълни от хора от всякакъв пол, възраст, цвят и размери. Ню Йорк имаше свой часовник и въпреки че времето за обяд беше минало, служители, които трябваше да са в офисите, и ученици, които трябваше да са на училище, бяха тук, харчеха пари, ядяха, разхождаха се, гледаха стоките, пишеха есемеси и разговаряха.
И значително усложняваха плановете за арест на Амелия Сакс.
Четиридесет се отправи към втория етаж. Продължи да върви целенасочено през ярко осветения мол, който приличаше толкова много на всички други, че можеше да е навсякъде — в Парамус, Остин или Портланд. От закусвалните се разнасяше миризма на пържено и на лук, а от магазините за козметика ухаеше на парфюми. Амелия се зачуди какво прави тук Четиридесет. Искаше да си купи нещо?
Може би в момента заподозреният нямаше намерение да пазарува, а да се нахрани, защото влезе в „Старбъкс“.
Сакс се скри зад колона близо до ескалатора, на шест-седем метра от входа на кафенето. Внимаваше мъжът да не я забележи. Трябваше да бъде сигурна, че той няма да заподозре, че го следят. Нямаше вид, че носи оръжие. Всяко ченге знае, че хората вървят по особен начин, когато имат пистолет в джоба си — някак по-бдително, с по-скована походка — но това не означаваше, че заподозреният не е въоръжен. И ако усетеше, че Амелия го следи, и започнеше да стреля? Щеше да стане касапница.
Тя хвърли бърз поглед в кафенето и видя, че мъжът е стигнал до бюфета и си взима два сандвича, а след това очевидно си поръчва напитка. Или вероятно две. Той плати и се скри от погледа ѝ. Сигурно чакаше капучиното си или мока. Нещо по-така. Ако си беше поръчал филтрирано кафе, щяха да му го дадат веднага.
Щеше ли да се храни там, или щеше да излезе? Два сандвича. Чакаше ли някого? Или един за сега, а другият за по-късно?
Сакс се двоумеше. Къде беше най-удобното място да го арестува? Навън, на улицата, в кафенето или на друго място в мола? Да, търговският център и „Старбъкс“ бяха пълни с хора, но на улицата имаше още по-големи тълпи. Нямаше идеално решение за ареста.
Минаха няколко минути, а Четиридесет не излизаше. Амелия предположи, че той обядва. Но щеше ли да се срещне с някого?
Това допълнително би усложнило ареста.
Телефонът ѝ иззвъня.
— Амелия, Бъди Евърет.
— Здравей — тихо отговори тя на патрулния полицай от Осемдесет и четвърти участък. Двамата се познаваха добре.
— Ние сме навън. Аз и Дод. И още една кола с трима полицаи.
— Той е в „Старбъкс“, на втория етаж.
В същия момент Сакс видя доставчик с количка, натоварена с кашони с емблемата на „Старбъкс“ — морска сирена. Това означаваше, че кафенето няма заден изход. Четиридесет беше заклещен в задънена улица. Вярно, вътре имаше хора, потенциални свидетели, но те бяха по-малко, отколкото в мола или на улицата.
— Искам да го арестувам тук — каза тя на Евърет.
— Вътре ли? Хубаво. — Последва кратко мълчание. — Там ли е най-добре?
Той няма да се измъкне, помисли си Амелия.
— Да. Елате веднага.
— Тръгваме.
Сакс надникна бързо в кафенето и пак се скри. Не видя заподозрения. Сигурно седеше някъде в задната част на заведението. Амелия се промъкна надясно и се приближи до отворения свод на кафенето. Щом тя не го вижда, и той не я вижда.
Сакс и екипът щяха да обградят…
В този миг Амелия ахна, защото чу внезапен пронизителен писък зад себе си. Ужасяващ вопъл на човек, изпитващ болка. Беше толкова сърцераздирателен и силен, че не можа да разбере дали е мъжки или женски.
Звукът се чу от върха на ескалатора, който свързваше първия с втория етаж.
О, боже…
Горният панел на ескалатора, където хората стъпваха, слизайки от движещите се стълби, се беше отворил и някой беше паднал в работещия механизъм.
— Помощ! Не! Моля ви! Моля ви! Моля ви! — разнесе се мъжки глас и после думите отново се сляха в писък.
Клиенти и служители се развикаха. Онези на стъпалата на повредения ескалатор, който все още се движеше, отскочиха назад или хукнаха надолу срещу движението. Хората на съседния ескалатор, който се спускаше надолу, също скочиха, може би мислейки, че механизмът ще погълне и тях. Неколцина паднаха на купчина на пода.
Сакс погледна към кафенето.
Нямаше следа от Четиридесет. Беше ли видял полицейската ѝ значка на колана или оръжието, когато като всички други се бе обърнал да види злополуката?