Райм се изсмя на глас.
Буквата „м“.
Четвъртък
III. Експлойт
16.
Утро. Утро в Челси. Светлината на Челси струи през вдигнатите щори.
Аз съм в Стаята с играчките и отново записвам на хартия компютърния си дневник. Идеално изписаните букви върху дебелата хартия разкриват усърдието на сестра Мари Франсес.
Днес играхме на „Ловец на извънземни“. Дълго. Тримата. Сам, Франк — Популярните момчета, и аз! Бащата на Сам има пари. Той продава разни неща, медицински, не знам точно какви, но фирмата носи добра печалба и дори му дава кола! Затова Сам има всички игри и платформи.
Странно, още преди да ги срещна онзи ден пред дама на Синди, когато се връщах вкъщи по друг път, безопасния, те не ми бяха сторили нищо лошо. Това обаче не означаваше, че ще искат да бъдем заедно. Но те искат. А те са А отборът, ха, нямам предвид отборите, в които играят, а пичовете, популярните, кликата, елита. Красиви, готики, могат да имат всяко момиче по всяко време. Но искат да се мотаят с мен Тай Бътлър, Дано и приятелите им, селяндури и варвари, да, дори в Манхасет, Лонг Айлънд, ме блъскат, зяпат и ме наричат Хърбел и Изрод. Такива неща. Сам чул, че Бътлър казал нещо, намерил го и рекъл: „Оставѝ на мира Грифит“. И Бътлър го направи.
Всъщност не ги виждам много често. Сам и Франк. Отборите, момичетата. Но именно това ги прави реални. Питат ме: „Хей, Грифит, какво става?“. И това е страхотно, защото използват фамилното ми име, както се прави с вътрешен човек. „Хей, Грифит, искаш ли кока-кола?“ След това се разделяме за няколко дни или за седмица.
Разбира се, не мога да разговарям сериозно с тях. Бих искал да им кажа, че съм, че се чувствам различен. Но не мога да говоря с никого за това. С татко, да. Между мачовете. Което не става никога. Мама, понякога. Но тя не разбира. Тя се занимава с готвене, приятелките си, работата си, храната си, а след шест и половина вечерта — забрави. Брат ми е свестен, но все го няма.
Но да говоря със Сам и Франк?
Реших да не го правя. Чувствата ми може да развалят нещо.
Оставям настрана дневника и MP3-плейъра. Протягам се, ставам, отивам до сгъваемия матрак, свеждам очи и оглеждам тялото на Алиша. Много бледо. Устните леко разтворени, очите притворени.
Хубава е, дори с изцапаните дрехи и сред разхвърляните, измачкани чаршафи.
До леглото има лентъчен трион, който всъщност е доста зловещ инструмент. Ако са имали такова нещо през Средновековието, представям си колко много хора щяха да се отрекат от дявола. Клъц-клъц. Оставаш без пръст.
Или без нещо друго.
Някакъв глас ме кара да подскоча.
— Върнън.
Обръщам се. Алиша се размърдва. Примигва срещу халогенните лампи.
Надига се, сяда и също се протяга.
— Добро утро — казва тя. Срамежливо и предпазливо.
Никога не ми го е казвала. За пръв път остана да пренощува при мен.
За пръв път вижда Стаята с играчките. Никой друг не я е виждал. Мислех си, че и Алиша няма да я види. Че това никога няма да се случи.
Изключително трудно ми беше да пусна някого в моето светилище, да му позволя да види истинската ми същност. Не мога да го обясня добре, но все едно рискувах всичко, когато я пуснах да влезе. Чукането цяла нощ до изтощение беше лесно. Но да заведеш жена в галерия, където са показани картини, по които изпитваш безнадеждна страст, това е огромен риск. Ами ако тя се изсмее, ако изглежда отегчена, ако реши, че ти изобщо не я разбираш?
И поиска да се махне?
Снощи обаче, когато влезе в Стаята с играчките и по моя команда отвори очи, Алиша остана възхитена. Огледа работния тезгях, трионите, инструментите, чуковете и длетата. Новият ми уред, острието с мънички зъбци, любимият ми. Рожбата ми. Изпитах огромно удоволствие, когато видях как бледото ѝ лице грейна от синкаво-белите отражения, излъчващи се от всички стоманени повърхности.
Най-много обаче я очарова онова, което бях създал с тези инструменти.
— Ти ли си ги направил? — попита тя.
— Да — отговорих колебливо.
— О, Върнън, това са произведения на изкуството.
Когато чух това, животът ми стана идеален.
Хубав ден…
След това, през нощта, бяхме много заети и бързо заспахме. И сега, на сутринта, Алиша иска да види още от нещата ми.
Преди да успея да се обърна или да ѝ подам халат, тя скача от леглото и прави по свой начин онова, което направих аз, споделяйки стаята с нея. Защото Алиша остава гола и на светлината ясно виждам белезите ѝ. За пръв път ми позволява да ги видя напълно. Блузата или роклята поло ги закриват, когато е облечена. Дебелият сутиен с подплънки и дълбоките гащи, когато е полугола. А когато сме в леглото, осветлението е съвсем слабо. Сега обаче слънчевите лъчи озаряват всеки сантиметър от тялото ѝ — разрязаната гърда и бедрото, изгорените слабини, ивицата, където костта на ръката ѝ стърчи през бледата кожа, след като е била жестоко извита.