— Заподозреният може ли да бъде проследен, докато е онлайн и манипулира продукта? — попита Райм.
— Възможно е. Ще трябва да говорите с производителя на контролера за това.
— Ще го направим. Благодаря, Родни.
Те затвориха.
— Ще накарам някой от Главното управление да ни намери номера за контакт с компанията, произвела контролера — каза Сакс и отстъпи встрани, за да се обади. Приключи разговора и добави: — Веднага ще се свържат с нас.
И после в дневната едновременно иззвъняха три телефона — на Сакс, на Уитмор и на Купър.
— Аха — рече Амелия, докато четеше съобщението. — Изглежда имаме мотив. — Екранът на телефона осветяваше лицето ѝ.
— Какво? — попита Линкълн.
— Помощничката ми е изпратила един текст — каза Уитмор. — Постинг в няколко вестника, онлайн издания. Някой претендира за заслугата за смъртта в ескалатора.
— Статията е качена тук — рече Купър и всички се обърнаха към монитора.
Ваша страст за вещи, предмети, за дрънкулки ще бъде смъртта на всички вас! Вие изоставихте истинските ценности и загубихте вашия безценен „контрол“, който се случва, когато не използвате разумно данните. Вие отхвърлихте любовта на семейство и приятели зареди пристрастяването си към вещите. Искате да притежавате все повече и повече, докато скоро вещите ще притежават ВАС и със студена, стоманена целувка ще ви изпратят в ада.
Райм спомена, че имейлът на неизвестния заподозрян до Тод Уилямс е подписан Н. П.
— От същия човек ли е? — попита Купър.
Странно беше колко много хора си приписваха заслугата за престъпления, с които нямат нищо общо.
— Сигурен съм, че е от него — отговори Линкълн.
— Как разбра? — попита Арчър и после се досети. — Разбира се, думата „контрол“. Беше в кавички. И споменаването на „разумно“ и „данни“.
— Именно. Хакването на „Дейта Уайз“ не е публична информация. Само нашият заподозрян знае за нея. И някои от същите умишлени граматически и стилистични грешки — „ваша страст“ и „който се случва“.
— Хайде да проверим дали го е правил и преди… — предложи Сакс, влезе в интернет и започна да търси. След няколко минути каза: — В НИЦП няма нищо. — Националният информационен център за престъпността съдържаше съдебни заповеди и постановления и информация за профилите на десетки хиляди лица в Съединените щати и някои чужди страни. Амелия добави, че в популярните печатни издания не се съобщава за активистки групировки, които планират атаки, подобни на извършените от Неизвестния заподозрян 40, нито пък някъде се споменава за „Народен пазител“.
Райм осъзна, че Джулиет Арчър се е отделила от другите и гледа екрана на единия компютър.
— Намерих го! — извика тя.
— Какво? — рязко попита Линкълн, раздразнен, че няма нови улики в едно разследване, в което заподозреният вероятно е взел на прицел още мишени.
— Фирмата, производител на контролера. „Микросистеми“, нали? — Арчър се обърна към другите и кимна към екрана. — Това е директният телефон на главния изпълнителен директор Виней Чауцари.
— Как го направи? — попита Сакс, ядосана, че помощта на Нюйоркската полиция, която беше поискала, не пристигна толкова бързо и че тази аматьорка ги изпревари.
— Само малко детективска работа — отговори Джулиет.
— Хайде да говорим с него — предложи Райм.
Сакс набра номера на телефона си и доколкото разбра Линкълн, явно се свърза с помощник на Чаудари. След като Амелия обясни, езикът на тялото ѝ показа изненада, която предполагаше, че говори със самия изпълнителен директор. Тя затвори и каза, че той е готов да разговаря с тях, но в момента не е свободен. Щял да бъде на разположение след около четиридесет и пет минути.
Вероятно след като събере адвокатите си и уговорят отбранителна стратегия за вражеските набези.
22.
— Какво става, сержант? — ясно се чу в слушалката на полицая.
Полицейският микробус за тактическо наблюдение, днес замаскиран като превозно средство на водопроводна фирма, беше спрял от другата страна на улицата срещу бара и сержант Джо Райли добре виждаше какво става в заведението.
— Двамата седят и пият бира, сякаш нямат никакви грижи на света — отговори той. Райли беше с прошарена коса, възпълен полицай от отдел „Наркотици“, ръководител на програмата „Да изчистим улиците от наркотиците“, откакто беше започнала преди години. Навремето предавателите пращяха като намачкана восъчна хартия. Истинско чудо беше, че изобщо успяваха да координират арестите. Сега всичко беше дигитално, с висока разделителна способност, сякаш полицаят от тактическия екип, с когото разговаряше, беше само на няколко крачки, а не в ресторант на отсрещната страна на улицата в този западнал и съмнителен бруклински квартал.