Райли не беше сам в микробуса. На контролното табло на камерата до него седеше надута и превзета, яка, възпълна полицайка афроамериканка, факир по електронните очи и уши, макар че си беше сложила твърде много парфюм.
— Оръжия? — попита гласът в ухото му. Тактическият екип под прикритие беше на половин пряка от бар „Ричи“ в Бедфорд-Стайвесънт и по-добре да бяха поръчали пицата калцоне, която Райли им беше казал да му донесат. И без спанак. С шунка и швейцарско сирене. И безалкохолно. Диетично.
Райли се втренчи в изображението на екрана на двамата пиячи на бира, които наблюдаваха. Полицайката поклати глава.
— Не виждам — отвърна Райли.
Това, разбира се, не означаваше, че двамата не са въоръжени до зъби.
— Само двамата ли са?
— Да. — Райли се протегна. Надяваше се, че наблюдението не е загуба на време. Имаха надеждна разузнавателна информация, че някакъв високопоставен задник от банда в Доминиканската република ще се срещне с местен бандит в „Ричи“. Може би щяха да си разменят нещо голямо. Доминиканецът обаче закъсняваше и хлапакът — кльощав и нервен — седеше с някакъв неизвестен тип, млад бял мъж, който също нервничеше.
Полицаят от тактическия екип отпи глътка от нещо, млясна шумно и попита:
— С колко закъснява Голямото момче?
Доминиканецът не само беше високопоставен в групировката, но и тежеше над сто и тридесет килограма.
— Половин час. — Райли погледна часовника си. — Четиридесет минути.
— Няма да дойде — измърмори другото ченге. Сега дъвчеше нещо.
Райли предполагаше, че отсъствието на бандита не се дължи на страх. Наркопласьорите на неговото ниво бяха много, много заети.
— Сигурен ли си, че непознатият с него не е от бандата на доминиканеца?
Райли се засмя.
— Ако времената не са станали толкова тежки за тях, че да наемат момчета от църковен хор, при това бели. А не са я закъсали чак дотам.
— Имаш ли представа кой може да е?
— Не. Русокос, метър и осемдесет, адски кльощав. — Райли внимателно огледа лицето на мъжа. — Знаеш ли, изглежда странен.
— В какъв смисъл? — попита полицаят от тактическия екип, докато дъвчеше.
Мамка му, искам си пицата калцоне.
— Нервен е.
— Видя ли те, сержант?
— Седя в шибан микробус на водопроводна фирма на улица в Бруклин, която е пълна с магазини за водопроводни стоки. Обективът на камерата е голям колкото пишката на котарака ти.
— Нямам котарак.
— Не, не ме е видял, но сякаш не му се иска да е с нашето момче.
— Че кой би искал?
Уместен въпрос. Алфонсо Гравита — или Алфо, но по-популярно Алпо — беше голям боклук. Дребният дилър беше извадил късмета да не го арестуват, но имаше амбицията да се издигне и да разшири уличния си бизнес от минимаркета, в който висеше в Оуигън Хил, до Бедфорд-Стайвесънт и Браунсвил.
— Почакай. — Райли седна по-изправено.
— Дойде ли доминиканецът?
— Не. Но Алпо и приятелчето му… Почакай, става нещо.
— Какво? — Ченгето спря да дъвче.
— Прилича на размяна… Увеличи — каза Райли на напарфюмираната полицайка до него.
Тя увеличи образа, за да обхване всичко, което правеха Алпо и русокосият. Алпо се озърташе и ровеше в джоба си. Русокосият също. И после дланите им се допряха.
— Имаше размяна.
— На какво?
— Мамка му. Доста банкноти. Но не видях продукта. Ти видя ли го?
— Не — отговори полицайката. Райли си помисли, че парфюмът ѝ ухае на гардения, въпреки че нямаше представа как миришат и изглеждат гардениите.
— Ти си на ход, сержант — каза ченгето от тактическия екип.
Райли се колебаеше. Току-що бяха видели незаконна сделка с наркотици. Можеше да се приберат с два трофея. Щеше да е по-хитро да заловят бялото момче само навън, за да оставят Алпо в играта. Щяха да запишат поне един арест като своя заслуга, ако не можеха да се върнат в Седемдесет и трети участък със закопчания с белезници доминиканец. Освен това младият мъж можеше да има информация за доминиканския бос. Можеше да притиснат нервния малък мухльо, докато изпее всичко.