Смехът утихна и лекцията започна.
Линкълн Райм преподаваше от време на време от години. Преподаването не му доставяше особено голямо удоволствие, но той твърдо вярваше в ефикасността на огледа на местопрестъпленията за разкриването на злодеянията. И искаше да бъде сигурен, че стандартите на криминалистите ще бъдат възможно най-високи — по-точно неговите стандарти. Мнозина виновници се измъкваха или получаваха много по-леки присъди, отколкото изискваха престъпленията им, а невинни хора отиваха в затвора. Райм беше решил да направи каквото може, за да създаде ново поколение способни криминалисти.
Преди месец той реши, че това ще бъде новата му мисия. Разчисти случаите, по които работеше, и кандидатства за работа в училището по криминално право „Джон Маршал“, само на две преки от къщата му в Сентръл Парк Уест. Оказа се, че всъщност не е необходимо да кандидатства. Една вечер, на чашка, Райм беше споделил с един областен прокурор, с когото работеше, че мисли да остави оръжията и да преподава. Областният прокурор подшушна нещо на някого, мълвата стигна до „Джон Маршал“, където прокурорът беше хоноруван преподавател, и скоро след това се обади ректорът на училището. Райм предположи, че заради доброто си име е солидна стока, привлича позитивни отзиви и престиж и вероятно стимулира повишение на доходите от такси за обучение. Той подписа договор да преподава този уводен курс и „Авангарден химичен и механичен анализ на вещества, намирани често на местопрестъпления, включително електронна микроскопия“. Беше показателно за репутацията му, че вторият курс се попълни почти толкова бързо, колкото първия.
Повечето студенти бяха предопределени за полицейска работа или се занимаваха с нея — на местно, щатско или федерално ниво. Някои бяха на свободна практика и правеха криминалистически анализи срещу заплащане, работеха за частни детективи, корпорации и адвокати. Неколцина бяха журналисти, а един — писател, който искаше да опише всичко правилно. (Линкълн се радваше на присъствието му, защото самият той беше тема на няколко романа, основаващи се на случаи, които беше разследвал, и няколко пъти бе писал на автора за погрешно представяне на реалната работа на местопрестъплението. Трябва ли да превръщате това в сензация?)
След общ преглед, макар и обстоен, за опазването на местопрестъплението Райм видя колко е часът и освободи групата. Студентите се изнизаха един по един от залата и той насочи инвалидната си количка към рампата, която се спускаше от ниския подиум.
Когато обаче стигна до главното ниво на лекционната зала, видя, че всички от групата са си тръгнали, с изключение на един.
Джулиет Арчър беше останала на първия ред. Тя беше на тридесет и пет години и имаше невероятни очи. Райм остана поразен от тях, когато я видя за пръв път на лекцията миналата седмица. В човешкия ирис няма сини пигменти или водниста влага. Този оттенък се дължи на количеството меланин в епитела, съчетано с ефекта на Рейли — разсейването на светлината. Очите на Арчър бяха наситено небесносини.
Райм се приближи до нея.
— Локар. Чели сте допълнително. Моята книга. Перифразирахте от нея. — Той не беше препоръчал на студентите да прочетат книгата му.
— Нуждаех се от нещо за четене, за да върви с виното и вечерята ми онзи ден.
— Аха.
— Е? — попита тя.
Не беше необходимо да разширява въпроса, който повтаряше запитване от миналата седмица… както и няколко есемеса междувременно.
Лъчезарните ѝ очи останаха приковани в неговите.
— Не съм сигурен дали идеята е добра — отвърна Линкълн.
— Идеята не е добра?
— Искам да кажа, че не е полезна. За вас.
— Не съм съгласна.
Джулиет Арчър очевидно не си поплюваше. Тя замълча и после устните ѝ без червило се разтеглиха в усмивка.
— Проучили сте ме, нали?
— Да.
— Помислихте си, че съм шпионка? Че се мъча да спечеля благоразположението ви, за да открадна тайни от разследванията?
Тази мисъл наистина му беше хрумнала. Райм повдигна рамене — жест, който можеше да прави въпреки състоянието си.