— Радвам се, Ник. — Чертите на лицето ѝ омекнаха.
— Ам… Амелия, виж, майка ти тук ли е?
— Да — отговори след кратко мълчание Сакс.
— Може ли да ѝ кажа здрасти?
— Не съм сигурна, че идеята е добра. Казах ти, че тя не се чувства добре.
— Достатъчно добре съм, за да кажа здрасти, Ами — извика глас от коридора.
Те се обърнаха и видяха слабата, жилава фигура на Роуз в коридора, осветена в гръб от големите еркерни прозорци на отсрещната стена.
— Здравей, Роуз.
— Ник.
— Мамо…
— Донесъл си обяд?
— Само за вас двете. Аз не мога да остана.
— Ние не сме дами, които обядват — бавно каза Роуз и Амелия се запита дали майка ѝ ще предприеме атака, но Роуз добави:
— Ние сме дами, които вечерят. Ще го запазим за довечера. — Тя погледна емблемата на торбата. — „Виторио“. Знам го. Добър ресторант.
— Лазаня, телешко „Пиката“, салата и чеснови хлебчета.
Роуз пак погледна обемистата торба.
— Ей, Ник, къде са останалите петима, които ще дойдат да вечерят с нас?
Той се засмя. Амелия се опита да се усмихне.
— Ела в дневната. Имам сили да разговарям, но не мога да стоя права много дълго.
Роуз се обърна.
О, не! Поведението ѝ беше дяволски странно. Амелия въздъхна и ги последва в дневната. След това отиде в кухнята, сложи храната в хладилника и се зачуди дали да поднесе кафе на Ник, но реши, че ще отнеме много време, докато го направи и после изчака да изстине, за да е по вкуса му. Искаше посещението му да бъде кратко. Върна се и завари Роуз на нейния фотьойл, а Ник — на голяма възглавница пред дивана, сякаш сядането на мебел без облегалка на гърба свидетелстваше за краткотрайността на престоя му. Амелия остана права за момент, а после издърпа стол от масата, сложи го близо до майка си и седна. С изправени рамене, леко приведена напред. Зачуди се какво би казала за позата ѝ и за посланията, които изпраща, приятелката ѝ от Калифорния Катрин Данс, следовател с умения за анализ на езика на тялото.
— Ами ми каза за брат ти и че ти си поел отговорността за престъплението. Че се опитваш да докажеш невинността си.
Роуз никога не пазеше в тайна историите, които ѝ бяха разказали. Амелия често си мислеше колко е хубаво, че майка ѝ общо взето не е запозната със социалните мрежи. Роуз щеше да бъде източник на милиони слухове, разпространяващи се в интернет.
— Точно така. Открих няколко следи. Надявам се да успея. Може и да не стане, но пак ще продължа да се опитвам. Роуз, Амелия ми каза, че от време на време живееш при нея. Затова дойдох тук днес, не само за да донеса обяд. Искам да ви се извиня. И на двете.
Роуз се втренчи в очите му, но Ник не извърна поглед. Амелия си помисли, че той е олицетворение на спокойствието, човек, който най-после признава нещо тежко и болезнено и му олеква.
— Най-трудното, което съм правил, беше да прекъсна връзката си с Амелия… и с теб. Да не ви кажа истината за Дони. Не можех обаче да рискувам да се разчуе, че той е бил замесен, не аз. Амелия може да ти разкаже подробностите, ако искаш, но дълбоко в душата си знам, че човекът, с когото се е забъркал Дони, водачът на бандата, щеше да го убие, ако не бях поел вината. Фактически нямаше доказателства срещу мен. Страхувах се, че ако кажа на някого какво се е случило в действителност, отдел „Вътрешни разследвания“ или прокурорът ще се досетят, че лъжа. Нямаше да се наложи да търсят много далеч, за да намерят Дони. Той беше… — Гласът на Ник потрепери. Той се прокашля, за да изчисти гърлото си. — Дони беше само хлапе, което не можеше да се грижи за себе си. Натресе се в цялата бъркотия и се забърка с лоши хора. — Очите му се навлажниха.
— Дони беше добро момче — бавно каза Роуз. — Не знаех, че е имал проблеми.
— Той искаше да се оправи, но… пристрастяването е лошо нещо. Трябваше да направя повече. Включих го в няколко програми, но не проследих както трябва какво става с него.
Роуз Сакс нямаше навика да утешава хората, да ги потупва по ръката и да казва: „Стига, стига, направил си каквото си могъл“.
Тя само кимаше със стиснати устни, сякаш искаше да каже: „Да, трябвало е да направиш повече, Ник. Тогава нямаше да отидеш в затвора. И Дони можеше още да е жив. И нямаше да разбиеш сърцето на дъщеря ми“.
— Роуз, ти може би не искаш да имаш нищо общо с мен. — Ник се усмихна тъжно и погледна Амелия. — Вероятно и ти. И напълно ви разбирам. Исках само да ви кажа, че трябваше да взема решение и да избера брат си пред Амелия, теб и десетки други хора. За малко да не го направя и да го хвърля на вълците, но размислих. Много съжалявам. — Той стана и протегна ръка.
Роуз бавно я стисна и каза:
— Благодаря ти, Ник. За някои хора е много трудно да се извинят. А сега, чувствам се малко уморена.