Ох!
Болка отстрани в тялото ми. Сблъскал съм се с някого. Отначало изпитвам паника, защото мисля, че е ченге и ще извади белезници и ще ме арестува. Но не. Хубав мъж с атлетично телосложение, облечен в делови костюм. Излиза от „Старбъкс“ и говори в слушалката с микрофон в ухото си.
— Господи, мършав скапаняк! Внимавай къде вървиш — ядосано възкликва той.
Втренчвам се в лицето му, което е зачервено от гняв. Мога да го определя единствено като „вбесен“.
Красив е. Малък нос, хубави вежди, солидно телосложение. Държи пред себе си безценната си чаша кафе от „Старбъкс“ не като за наздравица, а като пистолет, с който се готви да стреля.
— Ако беше разлял кафето върху мен, щеше да ти струва скъпо, смахнато зомби. Ризата ми струва повече, отколкото ти печелиш за един месец. Адвокат съм. — Той отминава и продължава да говори по телефона. — Извинявай, скъпа. Някакъв кльощав кретен, сигурно болен от СПИН, мисли, че тротоарът е негов. Прибирам се. Ще бъда у дома след двайсетина минути.
Сърцето ми блъска в гърдите, както прави винаги след среща с Безочлив. Той развали деня ми, развали седмицата ми.
Иде ми да изкрещя, да се разплача.
Не си правя труда с тоалетната в „Мейсис“. Събличам якето „Кархарт“ и махам каската. Хвърлям ги в контейнер за боклук. Както и памучните ръкавици с телесен цвят. Отново си слагам шапката на „Сейнт Луис“. Не, избери друга, казвам си. Ровя в раницата си и изваждам черна „Найки“. Слагам си нея.
Иде ми да изкрещя, да се разплача.
Лека-полека обаче тези чувства преминават, както обикновено става, и се заменят с друго желание.
Да причиня болка. Да нараня жестоко някого.
* * *
Искрите не бяха чак толкова внушителни. Пет-шестсантиметров оранжев пламък, придружен от скромен облак пушек. Ако беше сцена от филм, режисьорът сигурно щеше да поиска да се преиграе и да повика пиротехник по специални ефекти да умножи десет пъти каскадата.
Превключвателят обаче изгоря и работилницата, ако не и целият театър, потъна в мрак. Сакс не пострада и не получи нито едно изгаряне от искрата.
Тя показа полицейската си значка и направи знак на дърводелеца, който се беше обърнал и я гледаше стъписано. Местоположението на Неизвестния заподозрян 40 все още не беше установено. Човекът свали шумозаглушителите от главата си и започна да задава въпроси. Амелия вдигна пръст, за да му покаже да почака, и внимателно огледа работилницата. Напомни си, че беше стигнала до заключението, че театърът вероятно, но не непременно, е целта на нападението, затова инструктира другите полицаи да се разделят на екипи и да продължат да претърсват улицата и строежа, където знаеха, че е бил заподозреният.
Няколко минути по-късно телефонът ѝ избръмча. Обаждаше се Килоу, нейният кръглолик, добродушен приятел.
— Амелия, на строежа съм. Помощник-бригадирът намери няколко работници, които са видели нашето момче. Бил е тук, на третия етаж. В южната страна. Видели са го да излиза.
Третият етаж, южната страна. Идеална видимост към дърводелеца и циркуляра.
— Ясно. Накъде е тръгнал?
— Почакай. — Килоу се обади след минута. — Четиридесет и седма улица. Носи кафяво яке „Кархарт“ и каска. Продължаваме да търсим.
— Прието. Дръж ме в течение…
— Видели са го — прекъсна я гласът на Рон Пуласки. — Някой го е забелязал на Четиридесет и осма и Девета улица. Вървял на север. Преследваме го. Няма друго.
— Не го изпускайте, Рон. Той сигурно е захвърлил якето „Кархарт“ и каската. Търсете висок, много слаб мъж. Раницата ще е на гърба му. Той носи там чука или други оръжия и онова, с което манипулира „Дейта Уайз“. Телефон или таблет.
— Разбрах, Амелия. Добре.
По дяволите. Бяха толкова близо. Сакс изскърца със зъби и показалецът на лявата ѝ ръка започна да човърка кожичката около палеца ѝ. Почувства болка и си каза да престане. Не спря. Проклети нерви.
Дърводелецът слезе долу. Светлините в театъра блеснаха. Амелия научи, че името му е Джо Хеди. Тя го попита дали е видял някого, който отговаря на описанието на заподозрения, в театъра или около него.
Той се замисли.
— Не, детектив. За какво става дума?
— Има убиец, който използва уреди, за да убива хора. Той саботира ескалатор…
— Онази история по новините? — попита Хеди.
— Да. И готварска печка. Предизвика изтичане на газ и после я запали.
— Да, чух за това. О, боже!
— Намерил е начин да хаква интелигентни контролери и да манипулира продукти. Бил е на строежа отсреща и ви е наблюдавал. Мисля, че се е готвел да включи циркуляра, докато сте държали острието.
Хеди затвори очи.
— Машината да се включи, докато ръката ми е върху острието? Господи! Това са две хиляди оборота в минута. Реже дървото като масло. Щях да загубя ръката си. Вероятно кръвта ми щеше да изтече. Това е дяволски откачено.