— Здравейте — каза мъжът. Очите му бяха зачервени като полинезийската гирлянда около врата на папагала на корема му. Приликата беше шокираща.
— Казвам се Амелия Сакс. От Нюйоркската полиция. Може ли да поговоря с госпожа Фромър за една-две минути? — учтиво попита тя без абсолютно никаква нотка на официалност.
— Разбира се. Влезте.
В къщата имаше малко мебели, разнородни и протрити. Малкото картини на стените вероятно бяха от „Уолмарт“ или „Таргет“. Амелия беше научила, че Фромър е бил продавач в магазин за обувки в мола и е работел на минимална заплата. Телевизорът беше малък, както и декодерът — само за основните програми. Нямаше конзола за видеоигри, макар Сакс да знаеше, че имат най-малко едно дете. В отсрещния ъгъл беше подпрян скейтборд, очукан и подлепен с тиксо, а на пода, до олющена маса, бяха наредени японски комикси за супергерои.
— Аз съм Боб, братовчедът на Грег.
— Много съжалявам за случилото се.
— Случва се да паднеш в работещ механизъм.
— Не ни се вярваше. Жената и аз живеем в Скънектади. Дойдохме тук възможно най-бързо. Не можахме да повярваме — повтори той. — Да… умре по този начин. — Въпреки тропическия костюм Боб беше внушителен на ръст. — Някой ще плати за това. Не трябва да стават такива неща. Някой ще плати.
Няколко души от гостите кимнаха на Сакс, оглеждайки дрехите, които беше подбрала внимателно — дълга до прасците тъмнозелена пола, черно сако и блуза. Беше се облякла като за погребение, макар и не нарочно. Това беше типичната ѝ униформа. Тъмното предлага по-неотзивчив целеви профил от светлото.
— Ще доведа Санди.
— Благодаря.
В отсрещния край на стаята имаше момче на около единайсет години, а от двете му страни — мъж и жена на петдесет и няколко. Кръглото, осеяно с лунички лице на момчето бе зачервено от плач, а косата му беше разрошена. Амелия се запита дали е лежало в леглото, парализирано от новината за смъртта на баща си, преди да пристигнат членовете на семейството.
— Да, здравейте?
Сакс се обърна. Слабата русокоса жена беше много бледа — поразителен и смущаващ контраст с яркочервените ѝ клепачи и кожата около очите. Изумително зелените ѝ ириси засилваха мистериозния ѝ, призрачен вид. Тъмносинята ѝ лятна рокля беше измачкана и макар че бяха сходни по стил, обувките ѝ бяха от различни чифтове.
— Аз съм Амелия Сакс, от полицията.
Тя не показа значката си. Не беше необходимо.
Попита съпругата дали може да поговорят на четири очи.
Странно, колко по-лесно беше да насочиш пистолет към дрогиран извършител, който се е прицелил в теб от четиридесет крачки разстояние, или да превключиш от четвърта на втора скорост, докато завиваш с петдесет километра в час, за да се погрижиш кучият син да не избяга.
Стегни се. Можеш да го направиш.
Санди Фромър поведе Сакс към задната част на къщата. Двете минаха през дневната и влязоха в малка стая, явно на момчето. Плакатите и комиксите на супергерои, купчините джинси и анцузи и разхвърляното легло свидетелстваха за това.
Амелия затвори вратата. Санди остана права и предпазливо погледна посетителката.
— Случайно бях на мястото, когато съпругът ви почина. Бях до него.
— О, боже. — Дезориентираният вид на Санди изчезна. Тя отново се съсредоточи върху Сакс. — Един полицай дойде да ми каже. Мил човек. Не бил в мола, когато се случило. Някой му се обадил. Беше от местния участък. Азиатец. Искам да кажа полицай от азиатски произход.
Амелия поклати глава.
— Беше страшно, нали?
— Да. — Сакс не мислеше да омаловажава случилото се. Историята вече беше съобщена по новините. В разказите липсваха неприятните подробности, но Санди все някога щеше да види медицинските доклади и щеше да научи какво точно е преживял съпругът ѝ през последните си минути на земята. — Но искам да знаете, че бях до него. Държах ръката му, докато се молеше. И ме помоли да дойда при вас и да ви кажа, че обича вас и вашия син.
Сякаш изведнъж изпълнявайки жизненоважна мисия, Санди се приближи до бюрото на сина си, на което имаше компютър стар модел. До него стояха две кутии от безалкохолни, едната смачкана. Пакет от чили, пригладен. С аромат на барбекю. Тя взе кутиите и ги изхвърли в кошчето.
— Трябваше да подновя шофьорската си книжка. Имах само два дни. Така и не се наканих да го направя. Работя в агенция за прислужници. Непрекъснато сме заети. Книжката ми изтича след два дни.