Това беше вярно.
— Но аз не говоря за разследването — добави Джулиет. — Всичко е отчайващо.
Тя имаше предвид живота на хората с недъзи. И беше права. Всичко отнема повече време, другите се държат с теб като с домашен любимец или малко дете, много неща в живота ти са недостижими — в много повече отношения, отколкото само втори етажи и тоалетни. Любов, приятелство, професия, в която иначе би бил безупречен. Списъкът продължаваше до безкрайност.
Той беше забелязал, че Арчър се бори с телефона преди малко, опитвайки да се обади на брат си да дойде да я вземе. Телефонът беше на високоговорител, но не разпознаваше гласовите ѝ команди. Джулиет се отказа и използва тъчпада с дясната си ръка, ядосано набирайки цифрите. Гривната ѝ с келтски символи подрънкваше при всяко движение. Челюстите ѝ трепереха, когато приключи.
— Влизаш в ритъм — каза Райм. — И се учиш, планираш и поемаш пътя, където свеждаш до минимум отчаянието. Не е необходимо да отправяш излишни предизвикателства към себе си. Повечето магазини са достъпни, но научаваш кои имат тесни пътеки между щандовете и стърчащи краища и ги отбягваш. Такива неща.
— Имам да уча много. — Арчър, изглежда, се чувстваше неудобно от темата. — О, Линкълн, ти играеш шах.
— Играех. Не съм играл отдавна. Как разбра? — Той наистина имаше шахматна дъска и фигури, но сега играеше онлайн.
— Имаш книгата на Вукович.
„Изкуството на атаката“. Райм погледна към лавицата с книги. Беше в далечния ъгъл, където държеше личните си книги, не учебниците по криминалистика. Не можеше да прочете заглавието на гърба оттук. Помнеше обаче, че зрението и ноктите на пръстите са сред дарените от Бога сили на Джулиет.
— Когато бяхме заедно, бившият ми съпруг и аз, често играехме. Блиц шахмат. Това е разновидност на бързия шахмат. Всеки играч има две минути за ходовете си.
— За всеки ход ли?
— Не, за цялата игра, от първия до последния ход.
Оказваше се, че освен любител на гатанките Арчър е фен и на езотерична разновидност на шаха. Да не говорим, че беше на път да стане и дяволски добър криминалист. Линкълн не можеше и да иска по-интересен стажант.
— Никога не съм играл по този начин — отвърна той. — Обичам да имам време, за да обмисля стратегията си. — Шахът му липсваше. Нямаше с кого да играе. Том нямаше време. Сакс нямаше търпение.
— Играехме и вариант с ограничени ходове — продължи Джулиет. — Целта беше да победиш в двайсет хода или по-малко. Не успеем ли, губим и двамата. Хей, ако искаш да поиграем някой път… Не познавам човек, който да си пада по шаха.
— Може би. Някой път. — Райм гледаше дъските с уликите.
— Брат ми ще дойде чак след петнайсетина минути или повече.
— Чух.
— Не мога да скрия две фигури зад гърба си и да те накарам да избереш черната или бялата — гласът ѝ придоби престорена напевност, — но няма да мамя. Намислила съм си едно число от едно до десет. Четно или нечетно?
Линкълн я погледна. Отначало не разбра.
— Не съм играл от години. Пък и нямам шахматна дъска.
— На кого му трябва дъска? Не можеш ли да си я представиш?
— Играеш наум?
— Разбира се.
Той млъкна.
— Четно или нечетно? — настоя Арчър.
— Нечетно.
— Числото е седем. Ти печелиш виртуалния жребий.
— Ще играя с белите фигури.
— Добре. Аз предпочитам защитната стратегия… Обичам да разучавам противника. Преди да го смажа от бой.
Златната гривна изтрака върху тъчпада, когато пръстите ѝ насочиха инвалидната количка към Райм. Джулиет спря на три крачки от него.
— Няма ограничения за времето, така ли? — попита той.
— Не, но играта трябва да завърши с шах и мат или наравно, в който случай печелят черните фигури, в двайсет и пет хода или по-малко. Иначе…
— Губим и двамата.
— Да. А сега… — Тя затвори очи. — Представям си дъската. Ти? Линкълн продължи да гледа лицето ѝ, луничките, тънките вежди, леката усмивка.
Арчър отвори очи. Той бързо отмести поглед, затвори очи и облегна назад глава. Ясно си представи заредената шахматна дъска и се замисли.
— Пешка от e2 на e4.
— Черна пешка от e2 на e5 — каза Джулиет.
Райм си представи хода.
— Бял кон от страната на царя на f3 — каза той.
— Черен кон от страната на царицата на c6. Представяш ли си го ясно?
— Да.
Арчър определено беше агресивна. Линкълн беше доволен. Тя не се колебаеше. Нямаше обсади и заобикаляне.
— Бял офицер от страната на царя на c4 — каза Райм.
— Черен кон от страната на царицата на d4 — веднага отсече Джулиет.