— Скъпа… — започна Хенри и погледна приятелите си.
— Веднага — тросна се тя.
— Да, разбира се. Много съжаляваме — каза Каръл и с искрена загриженост прегърна Джини.
— И не се тревожи за винената чаша — добави Арни.
След като те си тръгнаха, Джини отново взе ножа и носейки на ръце все още спящата Труди, провери всяка стая. Хенри вървеше до нея. Да, всички прозорци бяха заключени. Никой не беше влизал.
Джини се върна в спалнята, седна на леглото, избърса сълзите си и притисна до себе си дъщеря си. Вдигна глава и видя, че съпругът ѝ набира три цифри на мобилния си телефон.
— Недей. — Тя се надигна, грабна телефона от ръката му и прекъсна обаждането.
— Какви ги вършиш? — сопна се той.
— Телефонът ще позвъни след малко. 911 ще върнат обаждането. Кажи им, че си набрал номера по погрешка.
— Защо да го правя, по дяволите?
— Ако аз говоря с тях, тъй като съм жена, те ще помислят, че става въпрос за домашно насилие и може да изпратят някого. Трябва да им кажеш, че е било грешка.
— Да не си полудяла? — разбесня се Хенри. — Ние искаме да изпратят някого. Хакнаха уред в дома ни. Копелето развали вечерта ни.
— Полицаите няма да чуят, че сме оставили дъщеря си сама, за да отидем да пием някакъв прехвален алкохол с двама идиоти, защото ти искаш нов клиент. Наистина ли мислиш, че идеята е добра, Хенри?
Телефонът иззвъня. На екранчето не се изписа номер. Джини го даде на съпруга си и се втренчи гневно в очите му.
Той въздъхна и прие обаждането.
— Ало? — вежливо попита Хенри. — О, много съжалявам. 911 е номер едно на бързото ми избиране и го натиснах неволно. Исках да се обадя на майка си. Тя е номер две… Да, казвам се Хенри Сътър… — Той каза адреса им, очевидно в отговор на друг въпрос. — Искрено съжалявам… Благодаря ви, че се обадихте. Лека нощ.
Джини влезе в стаята на Труди и с една ръка задърпа креватчето ѝ към стаята за гости.
— Тази нощ ще спя тук.
— Мисля, че трябва да…
Тя трясна вратата.
Сложи дъщеря си в креватчето и леко се усмихна, че момиченцето е проспало суматохата. Съблече роклята си за хиляда долара и ядосано я захвърли в ъгъла на стаята, а после легна в леглото, без да намаже с овлажняващ крем лицето си и да измие зъбите си, и угаси лампата. Знаеше, че за разлика от дъщеря си, щеше да ѝ бъде трудно да заспи. Ако изобщо заспи.
Това обаче не я притесняваше. Имаше да мисли за много неща. Най-важното беше какво ще каже утре на адвоката, с когото бе разговаряла два пъти за възможността за развод. До тази вечер Джини беше протакала. Утре щеше да му каже да действа колкото може по-бързо, безмилостно и брутално.
38.
Непрофесионално, предполагам.
Понякога обаче правиш неща за себе си. Защото трябва. Отдалечавам се от кафенето в Горен Ийст Сайд, близо до апартамента на Хенри и Вирджиния Сътър, където седях половин час. Бях на отсрещната страна на улицата. Страхотна сграда, уверявам ви. Не мога да си представя да живея на такова място. Вероятно не бих искал. Там живеят красиви хора. Аз няма да съм добре дошъл.
Да правиш неща за себе си.
Всичко беше доста лесно. Посещение при Безочлив за отмъщение. Само проследих Хенри до дома му от „Старбъкс“ на Таймс Скуеър, където се сблъскахме днес следобед.
Ако беше разлял кафето върху мен…
Научих адреса му и съпоставих нотариалните актове със снимки от агенция МПС. И разбрах кой е. Господин Хенри Сътър. Женен за Вирджиния. Затрудних се малко. Данните от проучването не показваха, че те притежават нещо с вграден „Дейта Уайз 5000“ на „Микросистеми“. След това обаче надникнах във Фейсбук. Хенри и Джини, предпочитаният от нея ник, бяха постнали снимки на двегодишната си дъщеря. Тъпаци… Но това беше добре за мен. Бебетата в града имат бебефони. И, да, елементарното сканиране на къщата разкри айпи-адреса и търговската марка. Проникнах в мрежата, след това пуснах „Пас Брейкър“ на таблета си и за нула време бях вътре. Слушах лекото дишане на Труди и измислях сценарий за разговора ми с малката, който със сигурност щеше да разруши душевното спокойствие на мама и татко в близко бъдеще.
(Отваря се един цял свят на възможности. В края на краищата, не съм женен за идеята „Дейта Уайз 5000“. Има и други добри опции.)
Продължавам да вървя с големи крачки. Минавам покрай входа на метрото. Пътят до Челси е дълъг, но се налага да използвам „теглещата кобила“ (израз на майката на майка ми, въпреки че едва ли е виждала кобила от плът и кръв или е вървяла повече от няколкостотин крачки от колата до супермаркета „Пиши Уигли“ в Индиана). Проклетите камери за наблюдение. Навсякъде са.