41.
Ник Карели се усмихна, докато чакаше да дойдат да го вземат и гледаше завивките върху дивана в апартамента си. Не на себе си, а широка усмивка, която просто разцъфна на лицето му.
Той се държа като джентълмен, когато дойде Амелия. Седяха заедно на дивана — масата беше отрупана с материали по операцията за доказване на невинността му — ядоха пиле с къри и изпиха виното до последната капка, цяла бутилка, която Ник купи, тъй като знаеше, че Амелия ще дойде.
Вярно, седеше близо до нея, но се държа джентълменски. Когато, леко фъфлейки, тя каза, че не може да шофира до дома си и че трябва да повика такси, Ник попита:
— Искаш ли да спиш на дивана? Или на леглото, а аз ще спя на дивана. Не се тревожи. Няма да ти се нахвърля. Имаш такъв вид, сякаш се нуждаеш от сън още отпреди час.
— Нямаш ли нищо против?
— Не.
— На дивана.
— Дори ще оправя завивките.
Ник криво-ляво застла дивана, но Амелия не обърна внимание на това и след пет минути заспа. Той се втренчи в красивото ѝ лице за две-три минути. Може би по-дълго. Не знаеше.
Взе чаршафите от дивана, занесе ги в спалнята и ги хвърли в коша за пране. Взе и калъфката на възглавницата, вдигна я към лицето си и я помириса. Почувства присвиване в стомаха, когато долови уханието на шампоана на Амелия. Готвеше се да сложи за пране и калъфката, но после размисли и я остави на нощното шкафче.
Мобилният му телефон сигнализира, че е получил съобщение. Фреди Каръдърс беше пристигнал. Ник стана, облече якето си и излезе от апартамента. Качи се в стария, но добре поддържан джип „Ескалейд“ на приятеля си и му каза адрес в Куинс. Фреди кимна и потегли. Десетина пъти зави ту наляво, ту надясно. Не използваше джипиес. Познаваше отлично района. Изглеждаше дребничък зад големия волан на кадилака, но тази сутрин, неизвестно защо, не толкова много.
Ник се облегна назад на меката кожена седалка и се загледа в градския пейзаж, когато се отправиха на изток. Последваха кръчми и магазини за вино, денонощен магазин и по-големи самостоятелни къщи, оградени с морави и градини. Не беше необходимо да отидеш далеч в Куинс, за да видиш промяната.
Фреди му даде папката.
— Това е всичко, което успях да открия за Джон Пероне и фирмата му. Контактите му. Този човек е гениален.
Ник започна да чете. Водеше си записки. Сравняваше откритото от Фреди с онова, за което сам се беше досетил. Сърцето му биеше силно. Да, може би му трябваше точно това.
Спасение. Той пак се усмихна.
Пъхна книжата във вътрешния джоб на якето си и двамата се заприказваха за дребни неща. Фреди каза, че този уикенд ще води децата на сестра си на бейзболен мач.
— „Мете“. Те са на дванайсет и на петнайсет.
— „Мете“?
— Ха. Момчетата. Малко са вироглави, но с мен не толкова много. Пък и ако си на петнайсет и не си вироглав, тогава нещо не е наред.
— Помниш ли, когато Питърсън ни хвана с бирата във физкултурния салон?
Фреди се засмя.
— И какво му каза ти? Беше нещо… Не си спомням, но не беше много учтиво.
— Той попита: „Пиете алкохол, по дяволите? Не знаете ли, че това е лошо за вас?“. А аз отвърнах: „Тогава защо жена ти ми го даде?“.
— Боже, точно така! Каква реплика! Той те удари, нали?
— Само ме блъсна… И ме отстрани от училище за една седмица.
Те пътуваха мълчаливо няколко преки. Ник се наслаждаваше на спомените от училище.
— Каква е историята между теб и Амелия? Сега тя е с онзи човек, нали? — попита Фреди.
Ник повдигна рамене.
— Да, с него е.
— Това е малко странно, не мислиш ли? Той е сакат. Може ли да се каже така?
— Не може.
— Но той е такъв.
— В неравностойно положение. Потърсих го. Може да кажеш, че е в неравностойно положение. Те не харесват и „инвалид“.
— Това са само думи — рече Фреди. — Баща ми наричаше чернокожите цветнокожи, а не би трябвало. Може обаче да кажеш „хора с различни цветове“. Не го разбирам. Хубава двойка сте, ти и Амелия.
Да, бяхме, помисли си Ник, погледна в страничното огледало и се вцепени.
— Мамка му.
— Какво? — попита Фреди.
— Виждаш ли колата зад нас?
— Коя?
— Зелената. Мисля, че е буик. Не, шевролет.
— Видях я. Какво за нея?
— Завива след нас.
— Да. И защо? Не забелязах никой да ме следи.
Ник отново погледна в огледалото и поклати глава.
— По дяволите.
— Какво?
— Мисля, че е Кал.
— Кой?
— Вини Кал. Онзи задник, детективът, който се заяждаше с нас в „Бей Вю“, когато бяхме със Стан Вон.
— Мамка му. Причакал те е пред дома. Каква гадина. Изхвърлих пистолета. Никога няма да го намерят. Пък и ти не си направил нищо незаконно. Може да кажеш, че не си знаел, че Вон има пистолет, ако се стигне дотам. А и Вон не каза истинското си име. Какво иска този Кал?