Пероне се поколеба.
— Нещастен случай. На строеж.
— Чух, че си го погребал жив, след като се опитал да премести стоката по собствена инициатива.
— Не си спомням такова нещо.
Ник го стрелна с ироничен поглед.
— А сега парите. Спечелих ги. И се нуждая от тях.
— Предлагам шестстотин хиляди.
— Не преговаряме, Джон. Дори да си отишъл при най-неотстъпчивия търговец на крадени вещи в града, ти си изпрал петдесет и пет процента. Това е повече от милион. А се обзалагам, че не си го направил. Ти изобщо не си падаш по отстъпките. Продал си стоката на улицата и вероятно си спечелил чисти три милиона.
Пероне повдигна рамене, сякаш искаше да каже: Да, горе-долу.
— И така, ето каква е сделката. Искам един милион и документи, че това е заем — от фирма, която не може да бъде проследена до теб или някой друг с криминално досие. Едва когато имаме подписано споразумение, дългът ще бъде опростен. Аз ще се тревожа за данъчните, ако се стигне дотам.
Гримасата на Пероне изразяваше неволно възхищение.
— Добре. Искаш ли още нещо, Ник?
— Всъщност, да. Кражбата от камиона на „Алгонкуин Транспорт“, на моста над канала Гауънъс? Искам да пуснеш слух на улицата, че не съм я извършил аз. Беше брат ми, Дони.
— Брат ти? Него ли прикриваш?
— Той е мъртъв. Не му пука.
— Каквото и да чуят хората на улицата, никой няма да отмени присъдата.
— Знам. Искам само да го чуят някои, които са свързани.
— Знаех си, че онази стока ще се завърне да ме преследва. Приключихме ли?
— Почти.
— О, боже.
— Има един човек на име Виторио Джера. Собственик на ресторант в Бруклин. Заведението е кръстено на него. „Виторио“.
— Да?
— Искам да накараш някой да отиде при него и да му каже да продаде ресторанта на мен. На половината цена от тази, която той иска.
— Ами ако не се съгласи?
— Нека твоят човек притисне съпругата и дъщерите му. Мисля, че той има и внуци. Направи им снимки в парка и му ги изпрати. Това би трябвало да свърши работа. Ако не, изпрати някого при малката му дъщеря. Тя прилича на курва. Нека я поразходи из квартала.
— Наистина имаш стил, Ник.
— Ти ме ограби, Пероне. Длъжник си ми.
— Добре. Ще подготвя документите. — Пероне се намръщи. — Как разбра за мен, Ник? Сигурно не е било лесно. Аз прикривам добре следите си. Винаги съм го правил.
— От едно досие от миналото. Приключен случай. Не се тревожи.
— Но сигурно има и нещо по-скорошно. Минах през пет различни фирми, откакто ти замина.
— Един мой познат направи проучване. Фреди Каръдърс.
— Той ме е свързал с кражбата на стоката на „Алгонкуин Транспорт“. И е свързал теб и мен.
— Това ме води до последното ми искане — каза Ник.
Пероне кимна бавно. Погледът му остана прикован в нещо зад Ник, върху шапка на закачалката, мазно петно на стената или негова снимка, докато играе голф в Медоубрук.
Или може би в празното пространство.
— Фреди ме докара донякъде днес. Казах му, че се тревожа, че ме следи едно ченге, и се скрихме в паркинга на търговския център „Гранд Сентръл“. Взех такси за остатъка от пътя дотук.
— Ченге?
— Не, не, измислих си го. Исках Фреди да чака там. — Ник имаше идея как да реши проблема.
— Ще се погрижим за това — тихо каза Пероне и се обади по телефона. Минута по-късно дойде Ралф с яките гърди, пищните тиранти и ледения поглед.
— Ник Карели, Ралф Севил.
Двамата се погледнаха в очите и си стиснаха ръцете.
— Имам работа за теб, Ралф — добави Пероне.
— Разбира се, шефе.
Ник взе телефона си, сложи батерията, включи го и изпрати съобщение на Фреди. Не искаше да чува гласа му.
Връщам се. Някаква следа от Кал?
Нямаше следа, разбира се.
Не.
„Къде си?“ — написа Ник.
„Лилаво ниво близо до вратата на «Форевър 21».“
„Ще се видим след 15 минути.“
„Всичко наред ли е?“
Ник се поколеба и после отговори:
„Чудесно.“
Ник каза на Ралф къде се намира Фреди.
— Черен джип „Ескалейд“. — Той погледна Пероне. — И никакво погребване жив. Бързо и безболезнено.
— Разбира се. Не ми трябва да изпращам послания. Това е само недовършена работа.
— И не искам да разбере, че съм бил аз.
Ралф направи гримаса.
— Ще направя каквото мога, но…
— Постарай се. В телефона му има съобщения от мен. И мои отпечатъци в джипа.
— Ще се погрижа за всичко. — Ралф кимна и излезе от кабинета.
Ник видя голям никелиран автоматичен пистолет на колана му и си помисли, че след половин час един от онези куршуми ще бъде в главата на приятеля му.
Той стана и стисна ръката на Пероне.
— Ще взема такси до града.