Обикновено това е лесно. Само го натискаш да се върне на мястото си.
Нека бъде светлина…
Само че този път няма да стане така. Защото аз отклоних главния кабел от входящия кабел към самото електрическо табло. Металният капак е жив проводник, по който протичат двеста и двайсет волта и множество чудесни, спиращи сърцето ампери. Дори ако Роуз направи разумното, безопасното, и изключи централното захранване, преди да щракне бушона, пак ще трябва да отвори капака, за да го направи.
И бум!
Сега тя е на няколко крачки от електрическото табло. И после, за съжаление, се скрива от погледа ми.
Но е ясно къде е. И сега посяга към дръжката…
Да!
Жалък завършек. Но виждам, че проработва идеално.
Когато Роуз затваря веригата с тялото си, главният кабел прави късо съединение и угася електричеството в цялата къща. Лампите на горния етаж, мазето и външната врата угасват.
Струва ми се, че чувам бръмчене, но може би си въобразявам. Твърде далеч съм, за да го чуя.
Сбогом, Роуз.
Ставам и тръгвам бързо.
Една пряка по-нататък по тази приятна улица чувам сирени. Усилват се. Любопитно. Насам ли идват? Възможно ли е да търсят мен?
Досетила ли се е Червенокоска? Че ще излея гнева на Едисон върху мама?
Не, невъзможно. Това е случайно съвпадение.
Не мога да не съм доволен от работата си. Научи ли си урока, детектив Червенокоске? Аз не съм човек, с когото можеш да се заяждаш.
* * *
Какъв ден, какъв ден!
Той с нетърпение очакваше да се прибере вкъщи.
Доктор Нейтън Евърс спокойно управляваше големия си седан в уличното движение в Бруклин. Хенри Стрийт в Хайтс не беше толкова оживена. Добре. Той се протегна и чу, че ставите му изпукаха. Петдесет и седем годишният хирург беше уморен. Днес беше оперирал шест часа. Два жлъчни мехура. Един апендикс. И други. Не трябваше да оперира той, но младият хирург със скалпела се нуждаеше от помощ. Част от медицината е свързана с диагностика, консултации и бизнес, а друга — с разрязване на човешкото тяло.
Младият хирург не беше специалист по втората част, но Нейтън Евърс беше.
Вярно, беше капнал от умора, но доволен. Чувстваше се добре, пречистен. Никой не се мие и търка повече от лекарите, особено хирурзите. Приключваш смяната си — също като работник на поточна линия — и си взимаш най-горещия от всички горещи душове. Най-силният сапун. Тялото ти трепти, в ушите си чуваш жужене.
Споменът за жлъчката и кръвта бяха отмити и сега Евърс се беше настроил за съпругата и децата си. Наслаждаваше се на приятното пътуване в тази приятна част на града, която харесваше. Скоро щеше да види съпругата си, а по-късно тази вечер — дъщеря си и първото си внуче. Момченце на име Каспър.
Хм. Каспър.
Това не би бил неговият избор на име.
Каспър? Като духчето? Наистина ли? Интересно.
След това обаче, когато видя сбръчканата малка топчица пред себе си, докосна мъничките му пръстчета и изпадна в захлас пред озадачената усмивка на бебето, Евърс реши, че всяко име е чудесно. Балтазар, Фредерико, Аслан, Сю. Нямаше значение. Раят беше тук, на земята, и в този момент, докато гледаше в очите внучето си, той си спомни защо е положил Хипокраговата клетва. Защото животът е безценен, изумителен. Заслужава си да му посветиш своя живот.
Евърс включи сателитното радио, натисна предварително настроен бутон и започна да слуша чудесното шоу на Тери Грос.
— Това е „Свеж въздух“…
И в същия момент колата му пощуря.
Двигателят изведнъж заскърца, сякаш Евърс беше настъпил до пода газта; светлините на таблото започнаха да присветват и угасват хаотично, без да докосва нищо, сякаш системата подаде команда на мотора да увеличи скоростта до сто и петдесет километра!
— Господи, не!
Стрелката на скоростомера стигна до червената линия и колата се понесе напред. Гумите пушеха и задницата ѝ занасяше насам-натам.
Евърс изкрещя паникьосано, когато се вряза в насрещното движение. В момента лентата беше празна. Скоростта се увеличи на осемдесет, после на деветдесет километра. Главата му подскачаше на облегалката. Очите му се разфокусираха. Той настъпи спирачката, но двигателят се беше устремил толкова неумолимо, че автомобилът изобщо не намали.
— Не! — Паниката го завладя напълно. Евърс продължи да натиска спирачката. Почувства, че пръстите на крака му се схващат. Колата се движеше с повече от деветдесет километра и продължаваше да ускорява, да занася встрани и да криволичи. Другите превозни средства рязко се отклоняваха от пътя му. Свиреха клаксони.
Евърс натисна бутона за изключване на двигателя, но моторът не спря демоничния си рев.