Умно. О, те са много умни.
Другият репортаж, повтарян до втръсване (наричам телевизионните новини Хъмпти-Дъмпти; всяка новина е „извънредна“), беше за серия сериозни автомобилни катастрофи, със сигурност странно съвпадение, както обича да казва брат ми, което нямаше нищо общо с техническата неизправност в електрозахранването. Катастрофите не бяха свързани с това, че светофарите угаснаха. Не, кръвопролитието се случи само благодарение на мен и прекрасните контролери „Делта Уайз“.
Изненадан съм, че никой умен репортер не повдига любимата на всички тема: интелигентния контролер.
Не бях сигурен дали планът ми за бягство ще проработи. Никога не съм се опитвал да хакна автомобил. Тод ме научи как да го правя, но тогава това не беше полезно за мисията ми. Мислех, че облаковата система в превозните средства се използва само за диагностика — или изгубваш ключа за колата си, а трябва да я запалиш, обаждаш се на номер 800, който ти е дала автомобилната компания, казваш им какво се е случило и им даваш кода. Те могат да включат колата ти и да отключат заключения волан. Но се оказа, че можеш да правиш всякакви други чудеса. Контролиране на скоростта, спирачки.
Проблемът беше, че нямаше как да знам кои автомобили в Бруклин имат „Дейта Уайз“. Може би много, може би малко.
Оказа се, че са малко. Докато бързо се отдалечавах от къщата на Роуз и чувах сирените, реших, че те може да сигнализират за посетители, които идват за мен. Затова започнах да човъркам софтуера на контролерите в автомобилите. Нищо, нищо, нищо.
Докато най-после на около една пряка от мястото, където се намирах, се чу пронизителен рев на автомобилен двигател, форсиран на високи обороти, и след десетина секунди последва силен трясък.
Колите веднага започнаха да се оттеглят на заден ход.
Чудесно. Усмихвам се.
Няколко преки по-нататък чух друг удар. Оказа се, че е прекрасен сблъсък отзад. Бях спрял кола по средата на пряката. Вносен японски автомобил срещу циментовоз. Познайте кой победи.
На около осемстотин метра на изток — още един.
Няколко минути нямаше нищо, но накрая — друга кола на магистралата Бруклин-Куинс. По-късно научих, че била дълга лимузина.
И така. Научих хубав нов трик. Жалко, че Червенокоска кара такава стара кола. Би било подходящо за нея да си строши костите в автомобилна катастрофа. Е, има и други възможности за избор за моята приятелка.
Сега надничам през лупата и оглеждам скифа „Уорън“. Лодката е готова. Увивам я внимателно и я оставям настрана, а после насочвам вниманието си към дневника, събирайки смелост да запиша откъс, който излъчва болка като разклатен зъб.
Включвам MP3-плейъра, поколебавам се и накрая започвам да пиша.
Няма какво друго да направя, освен да го кажа.
Купонът по случай дипломирането. На Франк, Сам и маят.
Имаше близо четиридесет души. Повечето бяха спортисти, хубави момчета и момичета. Малцина ме поглеждат подигравателно. Почти никой не зяпа. Никой не шушука.
Аз отговарям за музиката. Отне ми цяла вечност, докато реша какво да пусна, какво биха харесали всички. Сам ми казва: „Ела тук“. И в дневната е Карън Девит, която ми се усмихва. Виждал съм я, тя е по-малка и е хубавичка, слаба, но не като мен. Носът ѝ е голям, но кой съм аз, че да го кажа? В дневната е тъмно и Карън докосва рамото и ръката ми. Питам се какво става. Разбира се, досещам се какво става, въпреки че никога не съм си помислял, че това ще се случи, поне не сега, макар че половината момчета в класа са чукали момичета.
Карън смъква ципа на панталона ми и ме поема в уста.
И после в дневната идват други хора и тя предлага да се махнем оттам и да отидем в спалнята. Щяла да се изпишка, а после да се срещнем там и да го направим. Чакам няколко минути и после Карън ме повиква в спалнята. Вътре е тъмно. Тя е там, гола и наведена над леглото. Започвам да го правя. Прониквам в нея и така нататък.
И след това… Не, не, не! Лампите светват. В спалнята са Сам, Франк и Карън. Оказва се, че момичето на леглото не е тя, а Синди Хансън. Джинсите и бикините ѝ са смъкнати. И тя е в безсъзнание. Устата ѝ е олигавена.
И Сам прави снимки на мен и Синди с „Полароид“. На нейното дрогирано лице, на моето кльощаво тяло и на оная ми работа. Има и други хора. Заливат се от смях.
Грабвам дрехите си, нахлузвам ги и изкрещявам:
— Какво правите? Какво правите? Какво правите?