— Все още не мога да кажа. Щорите са плътно спуснати.
— Прието.
Хелър огледа ключалката с код. След шумното им влизане вече нямаше елемент на изненада, затова Хелър почука на вратата и попита:
— Полиция. Има ли някой вътре?
Отговор не последва.
Той отново удари по вратата, а после направи знак на полицая с камерата, който се опита да я пъхне под вратата, но пролуката беше твърде малка, и устройството не се побра.
Този вход беше по-тесен. Можеше да минават само един по един. Хелър посочи към себе си и вдигна пръст. На Сакс показа два пръста, а на другия полицай — три. След това направи знак на разбивана да дойде. Едрото ченге се приближи с тарана и те се приготвиха за последния етап на влизането.
48.
Странно. Току-що пишех в дневника:
Най-лошият ден.
Това беше в миналото, онзи ден. Но сега, днешният ден, е също толкова лош.
Не най-лошият, не. Защото не са ме арестували, нито съм застрелян от Червенокоска и Безочливите.
Но доста скапан. Знаех, че тази история с Народния пазител няма да продължи вечно. Мислех обаче, че ще се измъкна от града и ще остана анонимен. Ще продължа с живота си. А сега те знаят името ми.
Влача два куфара на колелца и нося раница с най-важните ми притежания на този свят. Някои от миниатюрите ми. Дневникът. Няколко снимки. Дрехи (моят размер, който се намира трудно). Моят чук, моят чудесен японски трион пасвател. И някои други неща.
Провървя ми.
Само преди половин час бях вкъщи, в Челси. Мислех си за следващото ми посещение при Безочлив и планирах да го ощавя, когато получих следното обаждане.
— Върнън, слушай — обади се хлапакът с писклив глас от „Занаятчийство за всеки“.
— Какво има? — попитах. Нещо не беше наред.
— Слушай. Полицаите току-що бяха тук.
— Полицаи?
— Питаха за нещата, които ти купи. Намерили са някакви бележки с твоето име. Не им казах нищо.
Хлапакът лъжеше. Няма как ченгетата да имат бележки с моето име. Той ме е предал.
— Не знаят фамилното ти име, но…
Да, но…
— Благодаря. — Затворих и започнах да събирам багажа си. Трябваше бързо да се махна оттук. Хлапакът от магазина за занаятчийски стоки ще умре, при това болезнено. Оказа се, че в края на краищата той е Безочлив. А пък аз го мислех за приятел. В момента обаче нямам време да мисля за това.
Приключих с приготвянето на багажа и заложих няколко изненади за Червенокоска и Безочливите, които скоро щяха да дойдат тук.
И сега, с наведена глава, за да се смаля малко, вървя към центъра на града с два големи куфара като турист от Финландия, който току-що е пристигнал на автогара „Порт Оторити“ и се нуждае от стая в пансион. Намирам такова място, не пансион, а евтин хотел, и влизам вътре. Питам за цените и когато рецепционистът се отдалечава, отивам при пиколото и му поверявам куфарите си. Казвам му, че полетът ми е чак довечера. Петте долара го интересуват повече, отколкото обяснението, и аз излизам, нарамил само раницата си.
След двайсетина минути пристигам на мястото, апартамента, който прилича на моя и който ме натъжава. Моята утроба в Челси, моите рибки, моята Стая с играчките. Всичко изчезна. Всичко беше съсипано. Целият ми живот… Направи го Червенокоска, разбира се. Потрепервам от гняв. Поне всеки, който влезе в Стаята с играчките, ще получи прекрасна изненада. Надявам се Червенокоска да влезе първа.
Втренчвам се за момент в мръсната бяла фасада и после се озъртам наоколо. Никой не ме забелязва. Натискам бутона на домофона.
* * *
Домоуправителят беше в мазето си и поправяше водопроводната инсталация, когато чу тупване горе.
И после драскане.
Сал всъщност не беше сигурен как звучи драскането — може би грамаден рак от филм на ужасите, нещо четирикрако, което търчи, за да избяга от паяк. Кой знае? Но това беше думата, която му дойде на ума. Той продължи работата си. В същото време се чу още един глух удар, по-скоро трясък на падащи предмети и после гласове. Силни.
Сал се изправи и се приближи до отворения прозорец отзад. Гласовете, които се чуваха от апартамента точно под неговия, бяха горе-долу ясни.
— Не… Не… Ти си го направил. Ти си направил онова, което ми казваш, Върнън?
— Налагаше се. Моля те. Трябва да тръгваме.
— Ти ли… Върнън! Чуй се само какво говориш!
Алиша Морган, която живееше в апартамент 1Д, плачеше. Тя беше сред по-свестните наематели. Тиха, плащаше навреме. Плаха. В нея имаше нещо крехко. Гаджето ѝ ли беше при нея? Сал не я беше виждал с мъж. Той се запита за какво ли се карат. Алиша не приличаше на човек, който вдига скандали.