И после му хрумна идея и се обърна към вратата.
— Том! Том! Къде си?
След минута се чуха стъпки и болногледачът се появи.
— Наред ли е всичко?
— Да, да, да. Защо да не е? Само ми трябва нещо.
— Какво?
— Рулетка. И колкото по-скоро, толкова по-добре.
7.
Каква ирония.
Главното управление на полицията се смята за една от най-грозните правителствени сгради в Ню Йорк, но въпреки това предлага някои от най-хубавите гледки към Манхатън — пристанището, река Ийст, високите небостъргачи на града в най-внушителния им вид. За разлика от него първото Главно управление на полицията на Сентър Стрийт е безспорно най-елегантната сграда на юг от Хюстън Стрийт, но навремето полицаите, работещи там, виждали само дебнещи ги наематели на апартаменти, месари, продавачи на риба, проститутки, непрокопсаници и крадци. По онова време ченгетата били главна мишена на крадци, които ценели вълнените им униформи и месинговите копчета.
Амелия Сакс беше в кабинета си в Криминалния отдел, гледаше през изпъстрените с петънца прозорци и размишляваше върху този факт. Освен това си помисли, че изобщо не ѝ пука нито за архитектурната естетика на сградата, нито за гледката. Беше ѝ неприятно, че използва детективските си умения да разследва оттук, а не от дома на Линкълн Райм.
По дяволите.
Изобщо не беше доволна, че той се отказа от консултантската работа за полицията. Лично на нея ѝ липсваше стимулиращата размяна на мисли, умуването и творческата атмосфера в дома му. Животът ѝ се беше превърнал в обучение в онлайн университет — информацията беше същата, но процесът на зареждането ѝ в съзнанието ѝ отслабна.
Разследванията не напредваха. Особено убийствата, специалността на Райм, оставаха неразкрити. Случаят „Риналдо“ например беше в списъка ѝ от около месец и не стигаше доникъде. Убийство в Уест Сайд южно от Среден Манхатън. Ичи Риналдо, наркодилър от латино банда от Харлем, беше жестоко наръган с нож до смърт. Улицата беше мръсна, затова описът на следите бе обемист и не помагаше — фасове, къс от цигара с марихуана, все още полепнала за него, опаковки от храна, картонени чаши от кафе, колело от детска играчка, бирени кутии, един презерватив, късчета хартия, касови бележки и стотина други неща, излъчващи миризми, обичайни за улиците на Ню Йорк. Никой от отпечатъците на пръсти или стъпала, които Сакс намери на местопрестъплението, не свърши работа.
Единствената друга улика беше един свидетел — синът на убития. Е, свидетел донякъде. Осемгодишното момче не беше видяло убиеца, а само бе чуло, че нападателят скача в такси и казва адрес, който включва думата „Вилидж“. Мъжки глас. По-вероятно бял, отколкото чернокож или латиноамериканец. Сакс положи всички усилия в разпита, за да накара хлапето да си спомни повече, но то, разбираемо, беше разстроено, след като бе видяло баща си да се появява залитайки от уличката, облян в кръв. И търсенето сред легалните и нелегалните таксита не разкри нищо. А Гринич Вилидж обхващаше десетки квадратни километри.
Амелия обаче беше убедена, че Райм би прегледал купищата веществени доказателства и по всяка вероятност би стигнал до заключение къде в тази старомодна част на Манхатън е отишъл извършителят.
Той отказа. И хладно ѝ напомни, че вече не се занимава с престъпления.
Сакс приглади тъмносивата си пола, която стигаше малко под коленете ѝ. Мислеше, че е избрала блуза в по-светло сиво, за да подхожда на полата, но когато излезе на тротоара пред дома си, осъзна, че е облякла тъмнокафява. Типично утро за нея. Разсейваха я много неща.
Прегледа имейлите и телефонните съобщения, реши, че не са важни, и тръгна по коридора към стаята за конференции, която си беше присвоила за случая с Неизвестен заподозрян 40.
Пак се замисли за Райм.
Оттеглил се.
По дяволите…
Тя вдигна глава и видя, че млад детектив, който върви в противоположната посока, изведнъж се обърна към нея. Разбра, че сигурно е изругала на глас.
Усмихна му се, за да докаже, че не е загубила ума си, и се вмъкна в бойния си щаб — малка стая с две маси от фибростъкло, два компютъра, едно бюро и бяла дъска, на която с маркер записваха детайли по случая.
— Всеки момент — каза младият русокос полицай в стаята и вдигна глава. Беше с тъмносиня униформа и седеше на далечната маса. Рон Пуласки не беше детектив като повечето полицаи в Криминалния отдел, но беше ченгето, с което Амелия Сакс бе поискала да работи по случая с Неизвестен заподозрян 40. Двамата бяха разследвали местопрестъпления в продължение на години от дневната на Райм — досега.