— Твоят Неизвестен заподозрян 40.
— Да. — И беше още по-трудно, защото партньорът ѝ бе отмъкнал под носа ѝ най-добрия криминалист в града, по дяволите, при това заради гражданско дело, което изобщо не беше толкова спешно, колкото нейното разследване. Вярно, животът на Санди Фромър и на сина ѝ щеше драстично да се промени, ако не получат обезщетение от фирмата, станала причина за трагедията, но нямаше да умрат и нямаше да останат на улицата, докато Неизвестният заподозрян 40 може би планираше да убие отново. Довечера. Може би след пет минути.
И нещо още по-дразнещо — Амелия беше убедила Райм да помогне на вдовицата, тласкайки го по неговия типично обсесивно-компулсивен път към ответника, който беше виновен за смъртта на Грег Фромър.
Първоначалната ти реакция ще бъде да откажеш, но ме изслушай. Договорихме ли се?
Сакс разглеждаше съдържанието на хладилника и пишеше списък за пазаруване, когато на вратата се позвъни.
Тя погледна майка си, която поклати глава.
Амелия също не очакваше никого. Тя тръгна към коридора, без да си прави труда да взима оръжието си въз основа на теорията, че повечето престъпници не звънят на вратата. Освен това държеше втори глок, по-малък, модел 26, зареден в измачкана, избеляла кутия от обувки до външната врата. Когато се приближи до вратата, Сакс махна капака и обърна кутията, за да може по-лесно да вземе пистолета.
Тя погледна през шпионката и се вцепени.
Мили боже.
От гърлото ѝ се изтръгна стон. Сърцето ѝ заблъска в гърдите. Погледна надолу, сложи капака на кутията с оръжието и застана абсолютно неподвижно, втренчила изумените си очи в сферичното огледало в позлатена рамка на стената.
Пое си дълбоко дъх. После още веднъж… Добре.
Отключи вратата.
На малката веранда стоеше мъж на нейните години. Слаб и строен. Красивото му лице не беше виждало слънце от дълго време. Беше облечен с джинси, черна тениска и джинсово яке. Ник Карели беше гадже на Амелия преди Райм. Бяха се запознали на работа — и двамата бяха ченгета, макар и в различни отдели. Живяха заедно и дори смятаха да се оженят.
Сакс не беше виждала Ник от години, но ясно си спомняше последния път, когато бяха заедно — в съд в Бруклин. Бяха си разменили бързи погледи и после приставите го бяха отвели окован с белезници, за да го прехвърлят в щатски затвор, където да започне да излежава присъдата си за обир и нападение.
13.
— Вълнуваща идея — отбеляза Евърс Уитмор с тон, който противоречеше на определението.
Това не означаваше, че не е въодушевен, но беше много трудно да прочетеш мислите му.
Адвокатът имаше предвид теорията на Райм за дефект на ескалатора, според която нямаше значение дали капакът за достъп се е отворил поради умора на метала, недобро смазване, любопитна хлебарка, причинила късо съединение в сервомотора, или дори ако някой случайно е натиснал превключвателя. Или пък резултат от Божия намеса. Дефектът беше в основния проект на механизма — че ако капакът се отвори по някаква причина, моторът и зъбните колела би трябвало незабавно да спрат. Един автоматично задействащ се стоп-бутон би спасил живота на Грег Фромър.
— Сигурно не би било скъпо да го инсталират — каза Джулиет Арчър.
— Предполагам — съгласи се Уитмор, а после наклони глава и внимателно се вгледа в механизма в коридора на Райм. — Аз имам друга теория. Колко тежи капакът за поддръжка?
— Деветнайсет килограма — едновременно отговориха Линкълн и Джулиет.
— Не е много тежък — продължи адвокатът.
— Пружината е била удобство, не необходимост.
Райм хареса и тази теория. Двуцелеви адвокатски теории.
— Не е било необходимо да добавят пружина. Работниците може да отключват капака и да използват кука да го отворят или просто да го повдигнат. Добре.
Някой се обади на Уитмор по мобилния телефон. Той слуша известно време, зададе няколко въпроса и записа нещо с идеално равния си почерк.
Затвори и се обърна към Райм, Арчър и Купър.
— Мисля, че може би попаднахме на нещо, но за да го разберете правилно, трябва да имате познания по право.
О, не, пак ли, помисли си Линкълн, но въпреки това повдигна подканващо вежди и адвокатът се впусна в поредната лекция.
— Законът в Америка е сложно същество като птицечовката. — Уитмор отново махна очилата си и ги почисти. — Отчасти бозайник, отчасти влечуго, отчасти бог знае още какво.
Райм въздъхна. Адвокатът не обърна внимание на сигнала на нетърпение и продължи да обяснява. Най-после стигна до съществената част — случаят „Фромър“ ще се реши до голяма степен от съдебната практика, не от законодателните наредби, и съдът ще търси прецедент — предишни подобни решения, за да прецени дали Санди Фромър може да спечели присъда срещу „Мидуест“.