Редно ли щеше да бъде да свали файла? Не виждаше защо не. Тя беше полицай на активна служба, затова имаше законен достъп до всички досиета и нямаше правила за споделянето им с цивилни, които фигурират в приключени съдебни дела. И ако намереше нещо, което доказваше невинността му, Ник можеше да дойде при нея и тя можеше да каже на началниците, че е решила да прегледа случая по собствена инициатива. И после — това беше безспорно в сърцето ѝ — щеше да предаде въпроса на следовател от отдел „Вътрешни разследвания“ и да се отдръпне.
Не, проблемът не беше дали е законно или не. Някои начинания бяха напълно законни, но лоши идеи.
Другите възможности за избор на Ник бяха да намери адвокат, който да възобнови случая и да подаде молба до съда за преразглеждане, макар че ако Сакс му дадеше материалите по делото, щеше много да го улесни.
Защо се падна точно на нея да му помогне?
В паметта ѝ пробягаха спомени за годините им заедно — не толкова много на брой, но емоционални и обсебващи. Амелия не можеше да отрече, че именно спомените я тласкаха да изпълни молбата на Ник. Имаше обаче един по-голям въпрос. Дори ако тя не познаваше Ник, историята му беше завладяваща. По-рано вечерта Амелия бе проучила Винсънт Делгадо. За разлика от високопоставените фигури в организираната престъпност, повечето от които бяха бизнесмени, Делгадо беше мегаломан, вероятно дори психопат. Злобен и склонен към изтезания. Той би убил Дони Карели, без да му мигне окото, и дори би заплашил да убие майка им, Хариет, ако Ник не беше поел вината за кражбата на моста над Гауънъс. Да, всичко, което Ник беше казал, беше вярно. Той беше виновен за възпрепятстване на правосъдието, въпреки че давността отдавна беше изтекла. Така че Ник беше невинен във всяко отношение.
Да или не?
Какво лошо можеше да стане?
Сакс отмести очи от компютъра и погледна таблиците с уликите в случая с Неизвестния заподозрян 40.
Какво би казал Райм, ако беше тук? Щеше ли да има някакви прозрения?
Той обаче не беше тук. Общуваше с адвокати, преследващи линейки.
И след това очите ѝ се плъзнаха към немигащия курсор.
Искане за архивирано дело
Име на делото: Народът срещу Карели
Номер на делото: 24-543676F
Значка на искащия достъп полицай: D5885
Парола: ********
Да или не?
Какво лошо може да стане, отново се запита тя.
Махна ръцете си от клавиатурата, затвори очи и пак се облегна назад на стола.
15.
Джулиет Арчър и Линкълн Райм бяха сами в дневната.
Записките за вече несъществуващото дело „Фромър срещу «Мидуест Кънвейънс»“, фотографиите и разпечатките от проучването на Арчър бяха подредени в редици. Дори в поражението Мел Купър беше организиран като операционна медицинска сестра.
По-рано днес, като чу, че делото е приключено, Райм се утеши с една окуражаваща мисъл — че е освободен от бремето да напътства студентка. Вече не беше въодушевен от тази идея, както в началото.
— Има нещо, в което можеш да помогнеш, ако се интересуваш, два проекта, върху които работя. Не са интригуващи като случаи. Проучвания. Езотерични елементи на криминалистиката. Но все пак — каза ѝ той.
Джулиет приближи инвалидната си количка до него и го погледна в очите. Изражението ѝ показваше, че е изненадана.
— Нали не мислиш, че ще си тръгна?
— Не. Само казвам. — Линкълн мразеше да чува този израз от устата на друг и не му хареса повече сега, след като той го изрече.
— Или се надяваш? — свенливо се усмихна тя.
— Присъствието ти беше полезно.
Това беше най-големият му комплимент, макар че Арчър не го знаеше.
— Онова, което се случи, не е честно. Няма пари, нито каквато и да било помощ за Санди Фромър.
— Но и твоето положение е такова. — Райм кимна към инвалидната ѝ количка. Тъй като недъгът ѝ се държеше на тумор, не на злополука, тя нямаше от кого да поиска обезщетение. — На мен ми провървя. Получих голямо обезщетение от строителната компания, издигнала скелето, от което падна тръбата.
— Тръба? Това ли се случи?
Линкълн се засмя.
— Играех си на новобранец. По онова време бях шеф на отдела по криминалистика, но не можах да се стърпя да не направя оглед на местопрестъплението. Някой убиваше полицаи. Трябваше да отида на мястото и да потърся доказателства. Бях сигурен, че аз — и никой друг — ще намеря уликата, която ще ни заведе до него. Добър пример за поговорката „Характерът определя съдбата“.