Двамата се умълчаха за момент.
— Направил си всичко, както трябва — каза Джулиет с аналитичен глас, но омекотен, за да вдъхне успокоение.
— Направих прекалено много.
— Ами оръжието? Било е незаконно.
— И да, и не. Вярно, не беше регистрирано, затова фактически попадаше под ударите на закона. Но беше на баща му от Виетнам. Декстър твърдеше, че не е стрелял с него. Дори не си спомнял, че все още го има. Било прибрано в склада наред с други спомени от шейсетте години. Смазката вероятно била от магазина за спортни стоки, откъдето преди седмица купил подарък за сина си. Остатъците от барут може би са били пренесени с банкнотите. Същото е и с наркотиците. Половината двайсетачки в района на метрото в Ню Йорк имат следи от кокаин, метамфетамини и хероин и много от тях имат остатъци от барут. Бакстър даде отрицателни резултати при анализа за употреба на контролирани вещества и не беше задържан за притежание на наркотици. Изобщо не беше арестуван за нищо преди това. — Райм предложи една от редките си усмивки. — Нещата станаха още по-лоши. Една от причините за финансовата измама беше, че дъщеря му се нуждаеше от трансплантация на костен мозък.
— О, съжалявам. Но… ти си бил ченге. Не е ли това цената, че си вършиш работата?
Амелия Сакс беше казала същото. Може би дори беше употребила абсолютно същите думи. Линкълн не си спомняше.
— Да, но травматизиран ли съм и седя ли в кабинет на терапевт? Не. Идва време, когато слизаш от въртележката. Всичко си има край.
— Трябвало е да намериш решение.
— Така е.
— Разбирам, Линкълн. В епидемиологията е същото. Винаги има въпроси — какъв е вирусът, къде ще удари следващия път, каква ваксина да сложиш, кой е податлив — и винаги е трябвало да намирам отговорите.
Арчър му беше казала, че обича науката епидемиология, първия път, когато го помоли да му стане стажантка, но че не може да продължи да работи на терен. А пък работата в кабинет в тази научна област била твърде еднообразна и скучна, за да задържи вниманието ѝ. Обработката на местопрестъпления дори в лабораторни условия щяла да я поддържа заета. Както за Райм, така и за Джулиет Арчър скуката беше демон.
— Веднъж се заразих с денга — продължи тя. — Доста сериозно. Трябваше да разбера как комарите заразяват хора в щата Мейн. Знаеш, че денгата е тропическа болест.
— Не знам много за нея.
— Как, по дяволите, е възможно хора в Нова Англия да хванат денга? Търсих месеци наред. И най-после открих отговора — в експонат на изложба за джунглата в един зоопарк. Проучих дали жертвите са посещавали това място. И виж ти, беше ме ухапал комар, докато съм била там.
Характерът определя съдбата…
— Това е непреодолим импулс — добави Арчър. — Трябвало е да претърсиш местопрестъплението, където си бил ранен, и да намериш отговора за смазката за оръжия и кокаина. Аз трябваше да намеря проклетите комари. За мен най-лошото нещо на света е гатанка без отговор. — Изумителните ѝ сини очи отново блеснаха. — Обожавам гатанките. А ти?
— Като игра ли? Или в живота?
— Като игра.
— Не. Не играя на такива неща.
— Открих, че те помагат да разшириш мисленето си. Колекционирам ги. Искаш ли да опиташ?
— Не си прави труда. — Това означаваше категорично не. Погледът му беше прикован в белите дъски, обърнати с гръб към тях. Райм отпи малка глътка уиски.
— И така — въпреки това каза Арчър, — двама синове и двама бащи отишли за риба. Всеки хванал по една риба, но се върнали само с три риби. Как е възможно?
— Не знам. Виж, аз…
— Хайде, помисли. — Тя повтори гатанката.
Линкълн направи физиономия, но се замисли. Едната риба се е измъкнала? Изяли са я за обяд? Едната риба е изяла друга?
Джулиет се усмихваше.
— Номерът с гатанките е, че не ти трябва повече информация, отколкото ти е казана. Няма сандвичи, няма бягство.
Той повдигна рамене.
— Предавам се.
— Не влагаш много усилия. Е, какъв е отговорът?
— Кажи го.
— Въдичарите са били дядо, синът му и внукът му. Двама бащи, двама синове, но само трима души.
Райм се изсмя неволно. Хитро. Хареса му.
— Щом в главата ти се набие мисълта за четирима души, почти невъзможно е да я прогониш, нали? И не забравяй, отговорите на гатанките винаги са елементарни — ако имаш необходимата мисловна нагласа.
На вратата се позвъни. Линкълн погледна видео монитора. Ранди, братът на Джулиет. Райм остана малко разочарован, че тя си тръгва. Том отиде да отвори вратата.
— Още една — каза Арчър.
— Добре.
— Какво е това, което се среща веднъж в минутата, два пъти в момента и никога в годината?
Нещо елементарно…