— Предаваш ли се?
— Не. Ще продължа да мисля.
Минута по-късно Том се върна с брата на Джулиет. Поговориха няколко минути — учтив, но безсмислен разговор. След това се сбогуваха набързо и братът и сестрата се отправиха към коридора. Преди да излезе през сводестата врата на дневната, Джулиет спря и завъртя инвалидната си количка.
— Любопитна съм само за едно нещо, Линкълн.
— Какво?
— Бакстър. Голяма къща ли имаше или апартамент?
Това пък какво беше? Райм се замисли.
— Мисля, че голяма къща. Струваше повече от един милион. В днешно време колко голяма къща можеш да си купиш с тези пари? Защо питаш?
— Чудех се защо му е трябвало складово помещение в Лонг Айлънд Сити, където си намерил пистолета. Той би могъл да държи спомените в къщата си. Или поне в складово помещение близо до дома му. Е, просто ми хрумна. Лека нощ.
— Лека нощ.
— И не забравяй за гатанката — минута, момент, година.
Тя подкара количката си и се скри от погледа му.
* * *
Компютрите спасиха живота ми.
В няколко отношения. В гимназията можех да превъзхождам другите и да блестя в нещо. Не в спорта (да си висок е добре за баскетбола, но да си кльощав не е). В клуба по компютри. В клуба по математика. Игри. Ролеви игри онлайн — можех да бъда когото си поискам. Да изглеждам както искам — чрез аватари и фотошоп.
И сега компютрите правят възможна кариерата ми. Вярно, не изглеждам много по-различно от куп други хора на улицата, но само малко по-различно може да е достатъчно. Хората твърдят, че харесват различните, но в действителност не е така — освен да ги зяпат, да им се смеят и да си повишават самочувствието за тяхна сметка. Ето защо да водя бизнес онлайн от безопасната си утроба в Челси е идеално за мен. Не е необходимо да се срещам с хора, да разговарям с тях лично и да търпя глупавото им зяпане дори да е с усмивка на лицата им.
И изкарвам добри пари.
Сега седя пред компютъра си на масата в кухнята и изпитвам болка от загубата на моя „Уайт Касъл“. Пиша още малко. Прочитам резултатите от проучването си. Въвеждам друго търсене.
Получавам още отговори. Обичам звука на клавишите. Удовлетворяващ е. Опитвал съм се да го опиша. Не е като тракане на пишеща машина, нито като щракане на електрически ключ. Най-близкото, за което се сещам, е звукът на едри дъждовни капки върху опъната палатка. Питър и аз ходихме на къмпинг пет-шест пъти, два пъти с нашите родители (тогава не беше много забавно; татко слушаше мач, а майка пушеше и прелистваше списание). Питър и аз обаче си прекарахме добре, особено на дъжда. Не беше необходимо да се чувствам неудобно, като плувам. Заради момичетата, сещате се. И момчетата с хубаво телосложение.
Чук, чук, чук.
Странно е как времето, изглежда, работи в твоя полза. Чувам разни хора да казват: о, бих искал да съм роден еди-кога си — в римско време, през викторианската епоха, трийсетте или шейсетте години на XX век. Аз обаче съм доволен, че съм тук сега. „Майкрософт“, „Епъл“, HTML, безжичен интернет и всичко останало. Мога да седя в стаята си и да слагам хляб на масата си, жена в леглото си от време на време и чук за трошене на глави в ръката си. Мога да обзавеждам Стаята с играчките с всичко, от което се нуждая за мое удоволствие.
Благодаря ви, компютри. Обичам клавишите ви със звук на дъждовни капки.
Пак пиша.
И така, компютрите спасиха живота ми, като ми дадоха собствен бизнес в безопасност от Безочливите.
Ще спасят живота ми и сега.
Защото научавам всичко, което мога, за Червенокоска, Амелия Сакс, детектив трета степен в Нюйоркската полиция.
За малко не реших проблема с нея по-рано. За малко не разбих черепа ѝ на парченца. Следях я близо до „Уайт Касъл“ и ръката ми беше на чудесната дръжка на чука, гладка като глезен на девойка. Приближих се до нея, но се появи друг мъж, който я познаваше. Имах чувството, че и той е ченге, което работи за нея. Малко, бяло момче, кльощаво като мен, е, добре, не толкова много, и по-нисък, но изглеждаше опасен. Сигурно имаше пистолет и радиопредавател.
Записах регистрационния номер на секси колата на Червенокоска.
Цялата полезна информация, която научавам за нея, е чудесна. Дъщеря на ченге, партньорка на ченге — е, бивше ченге. Линкълн Райм, известна личност. Човек с увреждания, както ги наричат. Оказва се, че имаме нещо общо помежду си. Аз не съм точно с увреждания, но хората ме гледат така, както гледат него, предполагам.
Продължавам да пиша усилено. Пръстите ми са дълги и големи и ръцете ми са силни. Чупя клавиши веднъж на всеки шест месеца. При това, когато не съм ядосан.