Пиша, чета, нахвърлям записки.
Научавам все повече за Червенокоска. Случаите, които е приключила. Състезанията по стрелба, които е спечелила (няма да забравя това, повярвайте ми).
Сега вече започвам да се ядосвам… Да, можеш да си купиш бургери „Уайт Касъл“ в бакалиите. Ще го направя. Но не е същото като да отида в ресторанта, обстановката, мирисът на мазнина и лук. Спомням си, че ходих в един близо до мястото, където израснахме. Братовчедка ми Линди от Сиатъл ни беше на гости. Средна по успех ученичка, като мен. Не бях излизал с момиче дотогава и се престорих, че тя не ми е роднина — представих си, че се целуваме. Отидохме да обядваме в „Уайт Касъл“. Дадох ѝ подарък за лъскавата ѝ руса коса, да я пази суха — прозрачна найлонова качулка за дъжд, която се сгъваше като пътна карта в малка кесийка, тъмносиня и избродирана с китайски мотиви. Линди се засмя и ме целуна по бузата.
Денят беше хубав.
Това беше „Уайт Касъл“ за мен. А Червенокоска ми го отне.
Вбесен съм, вбесен…
Взимам решение. От друга страна обаче, това не е решение, щом не зависи от теб. В случая нямам избор. В същия момент се разнася пронизителният звук на звънеца на вратата. Подскачам. Запаметявам файла на компютъра и прибирам хартиените носители. Щраквам домофона.
— Върнън, аз съм? — казва с въпросителната си интонация Алиша.
— Качи се.
— Сигурен ли си, че може?
Сърцето ми блъска в гърдите, като си представям какво предстои. Неизвестно защо, поглеждам към вратата на Стаята с играчките.
— Да — отговарям.
Две минути по-късно тя стои пред вратата. Поглеждам камерата. Алиша е сама (не е доведена с пистолет, опрян в главата, от Червенокоска, както си представям, че може да стане). Отварям ѝ да влезе и затварям и заключвам вратата. Неволно си помислям за каменна плоча, която се затръшва над крипта.
Няма връщане назад.
— Гладна ли си? — питам.
— Не.
Аз бях, но вече не съм гладен. Като имам предвид какво ще се случи.
Посягам да взема сакото ѝ, но после си спомням, че тя обича да го закача сама. Тази вечер Алиша е с дебелата си учителска блуза, поло. Тя поглежда стрелкащите се насам-натам рибки.
Червени, черни, сребристи, златисти.
Въпросът е като бучка, която силно пулсира в мозъка ми, точно там, където строшавам костта на някого, когото искам да убия.
И си мисля: наистина ли искам да го направя?
Гневът ми срещу Червенокоска се процежда от кожата ми и ме изгаря.
Да, искам.
— Какво? — пита Алиша и ме гледа предпазливо. Сигурно съм изрекъл на глас думите.
— Ела с мен.
— Хм, добре ли си, Върнън?
— Да — прошепвам. — Насам.
Приближаваме се до вратата на Стаята с играчките. Алиша поглежда сложната ключалка. Знам, че я е виждала. И е любопитна. Сигурно се чуди какво ли крия там. Какво ли има в бърлогата, в леговището, в криптата? Разбира се, не отронва нито дума.
— Затвори очите си.
Колебание.
— Имаш ли ми доверие? — питам.
Няма ми доверие, но какво може да направи? Алиша затваря очи. Хващам ръката ѝ. Моята трепери. Тя се колебае и после стиска пръстите ми. Потта ни се смесва.
И след това я повеждам през прага. Халогенните лампи се отразяват в стоманените остриета и ме заслепяват. Но не и нея. Вярна на думата си, Алиша държи очите си затворени.
* * *
Линкълн Райм лежеше в леглото си, надявайки се да заспи. Наближаваше полунощ.
През последните няколко часа той беше мислил за делото „Фромър срещу «Мидуест Кънвейънс»“. Уитмор се беше обадил и с мрачния си безчувствен глас бе съобщил, че не е открил други евентуални ответници. Юрисконсултът Холбрук беше прав. Чистачите не биха могли да направят нищо, за да се отвори капакът за поддръжка, а частният детектив на адвоката беше открил екипа, който бе разглобил ескалатора за Следствения отдел. Един от работниците беше казал, че плоскостта, покриваща капака за достъп, е била затворена и заключена, потвърждавайки онова, което беше научила Сакс — никой не би могъл, случайно или умишлено, да отвори капака и да причини злополуката.
Случаят беше официално приключен.
Мислите на Райм се насочиха към Амелия Сакс.
Тази вечер той болезнено чувстваше отсъствието ѝ. Разбира се, че не усещаше напълно тялото ѝ до себе си, когато тя беше тук, но намираше утеха в равномерното ѝ дишане, напластените ухания на шампоан и сапун (Сакс не си падаше по парфюмите). Сега Линкълн долавяше известна обостреност на тишината в стаята, някак подчертана от мириса на препарати за почистване и излъскване на мебели и на хартия от редиците книги до стената наблизо.
Райм се замисли за острите думи, които си размениха с Амелия.