Те винаги спореха, но този път беше различно. Той го разбра по тона ѝ. Но не проумяваше защо. Вярно, Мел Купър беше предпочитаният от него криминалист, наистина талантлив. Но отделът по криминалистика на Главното управление на Нюйоркската полиция беше пълен с гениални специалисти по огледи и анализатори, с експерти в стотици области, от почерк до балистика и от химия до възстановяване на останки. Сакс можеше да вземе всеки от тях. И по дяволите, самата тя беше експерт по криминалистика. Може би се нуждаеше от някого, който да работи с газовия хроматограф, масспектрометъра или сканиращия електронен микроскоп, но Райм не можеше да работи с тях. Оставяше ги на лаборантите.
Може би Амелия мислеше за нещо друго. Вероятно за майка си. Операцията на Роуз сигурно я безпокоеше. Троен байпас на възрастна жена? Разбира се, в света на медицината ставаха чудеса. Но като се има предвид изключително сложната и уязвима машина под кожата ни, човек не може да не си помисли, че всеки наш час е живот назаем.
Тъй като делото „Фромър срещу «Мидуест Кънвейънс»“ вече не съществуваше, утре Мел Купър щеше да се върне в отдела по криминалистика в полицията. И Сакс можеше да го използва колкото иска.
Сънят започна да го завладява и Линкълн се замисли за Джулиет Арчър. Зачуди се какъв ще бъде животът ѝ в бъдеще. Тя, изглежда, имаше дарбата да бъде добър криминолог, но в момента той се питаше нещо друго — как ще се справи с недъга си. Арчър все още не беше възприела напълно състоянието си. Щеше да измине дълъг и мрачен път, преди да го победи. Ако реши да го направи. Райм си спомняше борбата си в началото, която кулминира в ожесточен спор за подпомогнато самоубийство. Той се беше изправил пред този избор и бе решил да остане сред живите. Арчър все още беше много далеч от този сблъсък.
Какво ли щеше да избере?
И какво щеше да си помисли той за решението ѝ? Щеше ли да го подкрепи, или да оспори неговата окончателност?
До душевния ѝ дебат обаче щяха да минат години. По всяка вероятност дотогава Райм вече нямаше да я познава. Колкото и да бяха мрачни, размишленията го приспаха.
Десетина минути по-късно Линкълн се стресна и се събуди. В съня си беше чул тихия алтов глас на Арчър. Какво е това, което се среща веднъж на минута, два пъти в момента и никога в годината?
Райм се изсмя на глас.
Буквата „м“.
Четвъртък
III. Експлойт
16.
Утро. Утро в Челси. Светлината на Челси струи през вдигнатите щори.
Аз съм в Стаята с играчките и отново записвам на хартия компютърния си дневник. Идеално изписаните букви върху дебелата хартия разкриват усърдието на сестра Мари Франсес.
Днес играхме на „Ловец на извънземни“. Дълго. Тримата. Сам, Франк — Популярните момчета, и аз! Бащата на Сам има пари. Той продава разни неща, медицински, не знам точно какви, но фирмата носи добра печалба и дори му дава кола! Затова Сам има всички игри и платформи.
Странно, още преди да ги срещна онзи ден пред дама на Синди, когато се връщах вкъщи по друг път, безопасния, те не ми бяха сторили нищо лошо. Това обаче не означаваше, че ще искат да бъдем заедно. Но те искат. А те са А отборът, ха, нямам предвид отборите, в които играят, а пичовете, популярните, кликата, елита. Красиви, готики, могат да имат всяко момиче по всяко време. Но искат да се мотаят с мен Тай Бътлър, Дано и приятелите им, селяндури и варвари, да, дори в Манхасет, Лонг Айлънд, ме блъскат, зяпат и ме наричат Хърбел и Изрод. Такива неща. Сам чул, че Бътлър казал нещо, намерил го и рекъл: „Оставѝ на мира Грифит“. И Бътлър го направи.
Всъщност не ги виждам много често. Сам и Франк. Отборите, момичетата. Но именно това ги прави реални. Питат ме: „Хей, Грифит, какво става?“. И това е страхотно, защото използват фамилното ми име, както се прави с вътрешен човек. „Хей, Грифит, искаш ли кока-кола?“ След това се разделяме за няколко дни или за седмица.
Разбира се, не мога да разговарям сериозно с тях. Бих искал да им кажа, че съм, че се чувствам различен. Но не мога да говоря с никого за това. С татко, да. Между мачовете. Което не става никога. Мама, понякога. Но тя не разбира. Тя се занимава с готвене, приятелките си, работата си, храната си, а след шест и половина вечерта — забрави. Брат ми е свестен, но все го няма.
Но да говоря със Сам и Франк?
Реших да не го правя. Чувствата ми може да развалят нещо.
Оставям настрана дневника и MP3-плейъра. Протягам се, ставам, отивам до сгъваемия матрак, свеждам очи и оглеждам тялото на Алиша. Много бледо. Устните леко разтворени, очите притворени.
Хубава е, дори с изцапаните дрехи и сред разхвърляните, измачкани чаршафи.