До леглото има лентъчен трион, който всъщност е доста зловещ инструмент. Ако са имали такова нещо през Средновековието, представям си колко много хора щяха да се отрекат от дявола. Клъц-клъц. Оставаш без пръст.
Или без нещо друго.
Някакъв глас ме кара да подскоча.
— Върнън.
Обръщам се. Алиша се размърдва. Примигва срещу халогенните лампи.
Надига се, сяда и също се протяга.
— Добро утро — казва тя. Срамежливо и предпазливо.
Никога не ми го е казвала. За пръв път остана да пренощува при мен.
За пръв път вижда Стаята с играчките. Никой друг не я е виждал. Мислех си, че и Алиша няма да я види. Че това никога няма да се случи.
Изключително трудно ми беше да пусна някого в моето светилище, да му позволя да види истинската ми същност. Не мога да го обясня добре, но все едно рискувах всичко, когато я пуснах да влезе. Чукането цяла нощ до изтощение беше лесно. Но да заведеш жена в галерия, където са показани картини, по които изпитваш безнадеждна страст, това е огромен риск. Ами ако тя се изсмее, ако изглежда отегчена, ако реши, че ти изобщо не я разбираш?
И поиска да се махне?
Снощи обаче, когато влезе в Стаята с играчките и по моя команда отвори очи, Алиша остана възхитена. Огледа работния тезгях, трионите, инструментите, чуковете и длетата. Новият ми уред, острието с мънички зъбци, любимият ми. Рожбата ми. Изпитах огромно удоволствие, когато видях как бледото ѝ лице грейна от синкаво-белите отражения, излъчващи се от всички стоманени повърхности.
Най-много обаче я очарова онова, което бях създал с тези инструменти.
— Ти ли си ги направил? — попита тя.
— Да — отговорих колебливо.
— О, Върнън, това са произведения на изкуството.
Когато чух това, животът ми стана идеален.
Хубав ден…
След това, през нощта, бяхме много заети и бързо заспахме. И сега, на сутринта, Алиша иска да види още от нещата ми.
Преди да успея да се обърна или да ѝ подам халат, тя скача от леглото и прави по свой начин онова, което направих аз, споделяйки стаята с нея. Защото Алиша остава гола и на светлината ясно виждам белезите ѝ. За пръв път ми позволява да ги видя напълно. Блузата или роклята поло ги закриват, когато е облечена. Дебелият сутиен с подплънки и дълбоките гащи, когато е полугола. А когато сме в леглото, осветлението е съвсем слабо. Сега обаче слънчевите лъчи озаряват всеки сантиметър от тялото ѝ — разрязаната гърда и бедрото, изгорените слабини, ивицата, където костта на ръката ѝ стърчи през бледата кожа, след като е била жестоко извита.
Сърцето ме боли за тази жена — заради външните и вътрешните белези, всичките причинени от съпруга ѝ преди години, през онова ужасно време. Искам да възвърна целостта ѝ, да я направя съвършена отново, да оправя ръката ѝ, която съпругът ѝ бе изкривил, да премахна изгарянията по слабините ѝ, да излекувам гърдата ѝ. Но всичко, което имам, са стоманените ми инструменти, а те могат да направят точно обратното — да разрязват, да смазват или да разкъсват плът.
Онова, което мога да направя, е да пренебрегна увредената ѝ плът, което изобщо не е трудно, и да ѝ покажа — сега вече е очевидно — колко много я желая. И мисля, че по този начин мога да излекувам и другите белези, онези в душата ѝ.
Посветил съм част от живота си на тази цел — да залича белезите ѝ.
Алиша ме поглежда в очите и устните ѝ се разтеглят в нещо като усмивка. След това е време да увие измъчената си плът в чаршаф, изцапан и от двама ни, защото това би направила всяка нормална двойка, когато се събуди. Тя се приближава до лавиците и отново разглежда миниатюрите, които съм създал с множеството си инструменти.
Правя предимно мебели. Не играчки, нито пластмасови детски конструктори или дървени части, залепени от китайски деца, а фино изработени, качествени неща, само че съвсем мънички. Работя по няколко дни над всяко, понякога седмици. Въртя с крака грънчарско колело, използвам безценния трион пасвател, за да правя равни шевове, лакирам скринове, писалища и лицеви дъски на кревати с десет пласта лак, за да са гладки, лъскави и тъмни като спокойно езеро през есента.
— Тези предмети са хубави като всичко, което можеш да намериш в занаятчийска работилница в Хай Пойнт, Северна Каролина — казва Алиша. — Където правят истински мебели. Наистина, Върнън, изумителни са.
По изражението ѝ виждам, че говори сериозно.
— Ти ми каза, че продаваш разни неща, за да си изкарваш прехраната. По Ибей и онлайн. Помислих си, че ги купуваш, маркираш ги и ги продаваш.
— Не, това не би ми харесало. Обичам да изработвам разни неща.