— Не трябва да ги наричаш „неща“. Те са повече от неща. Те се творби на изкуството.
Може би се изчервявам. Не знам. И за момент изпитвам желание да я прегърна и целуна, но не по начина, по който обикновено я сграбчвам и смуча пръста, устните, зърното на гърдата или слабините ѝ, а само да допра устни до слепоочието ѝ. Вероятно това е любов, но аз не знам нищо за любовта и не искам да мисля за това сега.
— Страхотна работилница — добавя тя и се оглежда наоколо.
— Моята Стая с играчки. Така я наричам.
— Защо не ми каза, че правиш това? Много си загадъчен.
— Аз само… — Повдигам рамене. Отговорът, разбира се, е Безочливите. Хулиганите, грубияните, хората, които унижават другите за удоволствие. Върнън Грифит седи в тъмната си стая и изработва играчки… Защо да си правят труда да го опознават? Нуждаят се от някого, който е шик, готин или красив.
Не отговарям.
— Кой ги купува?
Не се стърпявам и се разсмивам.
— Онези, които плащат най-много, са „Американ Гърл“4. Повечето клиенти са адвокати, лекари и изпълнителни директори, които биха направили всичко и биха похарчили каквато и да е сума за малките си момиченца. — Знам, че те не ценят нещата ми — дори онези, които плащат по хилядарка повече, отколкото биха дали за парче отлят в калъп полиуретан. И се съмнявам дали се радват на изражението на децата си, когато отворят пакета. Подозирам, че реакцията на хлапетата е един милиметър над безразличието. Не, онова, което доставя удоволствие на бизнесмените и бизнес дамите, е да се фукат пред съседите. „О, виж какво поръчах на Ашли. От тиково дърво е.“
(И винаги съм си мислил за иронията родители да купят на прелестните си дечица скрин, направен от същите ръце, които са разбивали черепи или прерязвали крехки гърла с някой прекрасен инструмент.)
— Знам ли — казва Алиша. — Аз бих си ги купила. Бих ги оценила. О, и виж. Ти изработваш исторически предмети. — Тя гледа катапулт, кула за обсади, средновековна маса за пиршества и диба (едно от популярните ми произведения, което намирам за забавно).
— Трябва да благодаря на „Игра на тронове“ за това. Направих и много джуджета и орки, когато излязоха филмите от поредицата „Хобит“. Всичко средновековно е хубаво, стига да е популярно. Щях да правя и „Игрите на глада“, но се притесних за търговската марка и авторските права. Трябва да се внимава и с „Дисни“. И с „Пиксар“. О, виж това.
Намирам книга на лавицата и ѝ я показвам. „Кратки изследвания на случаи на необяснима смърт“.
— Какво е това, Върнън? — Алиша се приближава до мен и аз усещам тялото ѝ до моето, докато прелиствам страниците.
— Една жена от Чикаго, наследница на милионер. Отдавна. Умира през 1962 година. Франсес Глеснър Лий. Чувала ли си за нея?
— Не.
— Интересна личност. Не я привличал светският живот, както е обичайно за богатите наследници. Привличала я престъпността, най-вече убийствата. Давала разкошни приеми за следователи от полицията. Научила всичко за разкриването на убийства. Искала обаче да направи повече. Затова проучила детайлите на нашумели убийства и направила диорами — макети, миниатюрни копия, нещо като стаички в кукленска къща — на местопрестъпленията. Всеки детайл бил съвършено изпипан.
Книгата съдържа фотографии на миниатюрните ѝ сцени. Имена като „Тристайно жилище“ и „Розовата баня“. Във всяка има кукла там, където е лежал трупът, и петна от кръв, където са били в действителност.
Изведнъж се сещам за Червенокоска. Открих, че госпожица Безочлива Амелия Сакс е специалист криминалист. Веднага ми хрумнаха две мисли. Първо, тя вероятно ще оцени книгата.
И второ, миниатюрна диорама, в която кукла с хубавото ѝ тяло лежи на пода в дома ѝ. С разбит череп и червена коса, още по-червена от кръвта.
Двамата с Алиша се смеем на някои от безупречните детайли, които Лий е включила в творбата си. Прибирам книгата — Искаш ли една? — питам.
Тя се обръща.
— Какво?
Кимам към лавиците.
— Миниатюра.
— Ами… не знам. Те не са ли част от инвентара ти?
— Да, но купувачите може да почакат. Коя искаш? Имаш ли предпочитания?
Алиша се навежда напред и очите ѝ се спират на бебешка количка.
— Идеална е — за втори път се усмихва тя.
Имам две бебешки колички. Едната е правена по поръчка, а другата изработих само защото ми доставя удоволствие да правя бебешки колички. Не мога да кажа защо. Бебетата и децата никога не са фигурирали в моя живот (и никога няма да ги има).
Алиша посочва онази, която е по поръчка. По-хубавата. Взимам я и ѝ я давам. Тя я докосва внимателно и повтаря:
— Идеална е. Всяка част. Виж как се въртят колелата! Има дори пружина!