— На бебето трябва да му е удобно.
— Благодаря ти, Върнън. — Алиша ме целува по бузата. Обръща се, оставя чаршафа да се плъзне на пода, ляга в леглото и ме гледа.
Двоумя се. Един час няма да ме забави много.
Пък и ми се струва хуманно да дам малко повече време на божията земя на човека, когото ще убия днес.
* * *
— Искам да разкараш това проклето нещо оттук — измърмори Линкълн Райм на Том и кимна към ескалатора.
— Твоето веществено доказателство номер едно? Какво да направя с него? Това е петтонен индустриален механизъм.
Райм наистина се дразнеше от присъствието на устройството. Напомняше му, че ескалаторът може би никога няма да бъде веществено доказателство номер едно в съда.
Том преглеждаше документацията, която беше пристигнала с машината.
— Обади се на Уитмор. Господин Уитмор. Той уреди да го донесат.
— Позвъних, но той не върна обаждането ми.
— Е, Линкълн, не мислиш ли, че ще е най-добре да го оставим той да се занимава с този въпрос? Или наистина искаш да потърся служба за преместване на ескалатори в крейгслист5?
— Какво е крейгслист?
— Ще изчакаме адвокатът да се свърже с фирмата. Поне неговите хора знаеха какво правят. Подът не е издраскан никъде. Изненадан съм.
На вратата се позвъни и Райм с удоволствие видя, че е дошла Джулиет Арчър. Забеляза, че е сама. Брат ѝ не беше с нея. Линкълн подозираше, че Джулиет е настояла той да я остави на тротоара, за да изкачи сама „опасната“ рампа. Тя не му позволяваше да се държи с нея като с бебе.
Райм се зачуди каква задача да ѝ възложи. Нямаше нищо вълнуващо. Научно изследване за школа по криминалистика в Мюнхен, доклад за масспектрометрията за публикуване в американско научно списание, за което пишеше, и предложение за извличане на микроследи от пушек.
— Добро утро — каза Джулиет и вкара инвалидната си количка в дневната. Усмихна се на Том.
— Добре дошла отново — отвърна болногледачът.
— Случайно да говориш немски? — попита Линкълн.
— Опасявам се, че не.
— Е, добре. Ще намеря нещо друго, с което да запълня времето ти. Мисля, че имам няколко проекта, които не са прекалено скучни.
— Скучни или не, с удоволствие ще работя по всичко, което ми предложиш.
Той се усмихна.
— Желаеш ли закуска, Джулиет? — попита Том.
— Вече закусих. Благодаря.
— Линкълн? Какво да бъде?
Райм приближаваше инвалидната си количка към ескалатора.
— Мисля, че тук няма част, която да тежи повече от четиридесет и пет килограма. Всеки може да го разглоби. Но предполагам, че трябва да чакаме… — Той изведнъж млъкна.
Том отново питаше нещо.
Райм не чу нито дума.
— Линкълн? Какво… Е, много свирепо гледаш. Питах само какво искаш за закуска?
Райм не обърна внимание на болногледача, приближи се още до скелето и огледа смъртоносния капак за достъп и превключвателя и сервомотора, който задействаше заключващия механизъм.
— Кое е първото правило в инженерството? — промълви той.
— Нямам представа. Какво искаш за закуска?
Райм продължи да задава риторични въпроси.
— Отговорът е ефективността. Механизмите не трябва да имат повече съставни части…
— … отколкото са абсолютно необходими за извършването на проектираната функция — довърши мисълта му Арчър.
— Точно така!
— Добре, чудесно — пак се обади Том. — А сега, какво? Палачинки, сусамово геврече, кисело мляко? Или и трите?
— По дяволите — каза Райм, но не на болногледача, а на себе си.
— Какво има, Линкълн? — попита Джулиет.
Райм беше допуснал грешка. А нищо не го вбесяваше повече от това. Той бързо насочи инвалидната си количка към най-близкия компютър и отвори на екрана снимките в едър план, които Мел Купър беше направил на вътрешната част на ескалатора. Да, Линкълн беше прав.
Как го беше пропуснал, по дяволите?
Всъщност не беше пропуснал важния факт. Беше го отбелязал, но не се беше съсредоточил върху собствената си мисъл.
Кабелът на превключвателя завършва в контакт, вграден в един от изходите отстрани на сервомотора вътре…
Един от изходите.
Райм обясни това на Арчър.
— Виж сервомотора, който задвижва заключващия механизъм. Отдясно.
— Аха — отвърна тя с леко възмутен тон. — Има два изхода.
— Именно.
— Видяхме го. Гледахме право в него. — Джулиет поклати глава.
Райм се намръщи.
— Така е.
Нямаше причина в мотора да има втори изход, освен ако нещо — вероятно друг превключвател — не се включи в него.
Разбира се, това беше вярно за двойника на ескалатора пред тях. Ами истинският ескалатор, въвлечен в нещастния случай? Райм зададе този въпрос на Арчър.