Тя му напомни, че Амелия Сакс му е направила снимки, неофициално.
— Добре. — Той ги отвори на монитора.
Том опита отново.
— Линкълн? Закуска?
— После.
— Сега.
— Все едно. Не ми пука. — Райм и Арчър гледаха снимките, които обаче не даваха отговор на въпроса. Ъглите бяха неподходящи и в шахтата, където се беше случила трагедията, имаше твърде много кръв, за да се вижда ясно.
— Питам се… втори превключвател — промълви Райм.
— Който се е повредил — добави Арчър. — И ако извадим късмет, е произведен в друга фирма, не от „Мидуест Кънвейънс“. Компания с много авоари.
— Къде би могъл да бъде другият превключвател? Има ли нещо в документацията?
Джулиет прегледа информацията, която беше свалила, и отговори, че няма.
— Как можем да разберем?
— Ето какво мисля. Молът в Бруклин, където се е случило нещастието… Всички ескалатори там би трябвало да са еднакви, нали?
— Предполагам.
— Представи си следното. Уитмор наема частен детектив. Сигурно използва десетина. Частният детектив слага нещо в стъпалата на ескалатора и го спира.
Райм кимна. Идеята му хареса.
— Веднага ще извикат ремонтен екип. Човекът на Уитмор може да остане наблизо и да направи снимки на вътрешността, когато го отворят.
Том, който слушаше разговора им, се намръщи.
— Ти сериозно ли, Линкълн? Не мислиш ли, че това би преминало някаква граница?
Райм сбърчи чело.
— Мисля единствено за Санди Фромър и сина ѝ.
— Преди да го направиш, може ли аз да опитам нещо? — попита Арчър.
Райм доста хареса идеята за саботажа, но все пак се поинтересува:
— Какво предлагаш?
— Ало?
— Адвокат Холбрук?
— Да. Кой се обажда? — Гласът отекна по високоговорителя на стационарния телефон на Райм.
— Казвам се Джулиет Арчър. Работя с хората, с които говорихте по Скайп вчера. Евърс Уитмор и Линкълн Райм.
Последва момент мълчание, докато той си припомняше.
— А, онзи случай. Адвокатът и консултантът. За съдебното дело за морални щети и телесни повреди. Грег Фромър.
— Точно така.
— Да, мисля, че някой спомена вашето име. И вие ли сте консултант?
Райм наблюдаваше продълговатото ѝ лице. Сините ѝ очи бяха приковани в пода. Тя се съсредоточаваше усилено.
— Да.
— Ами все още сме разорени — измънка Холбрук. — Нищо не се е променило. Както казах, ако искате да заведете иск запорът да бъде вдигнат, направете го. Попечителят ще го оспори и се съмнявам, че ще спечелите, но моля, заповядайте.
— Не. Обаждам ви се за нещо друго. — Райм помнеше, че Арчър говореше със същия раздразнен тон, когато я отпрати от дома си в първия ден на стажа ѝ.
Той се запита какво ли е наумила.
— Какво? — попита Холбрук.
— Вие бяхте любезен да ни предложите да потърсим други ответници, въпреки че не стигнахме доникъде.
— Да, това е малко вероятно — предпазливо отговори юрисконсултът. — Отговорна е фирмата „Мидуест Кънвейънс“. Признах това. И съжалявам, че не можем да помогнем на клиентката ви, вдовицата.
— Малко вероятно — повтори Джулиет. — И все пак вие не предложихте единствената фирма, която може да е възможен ответник.
Мълчание.
— Знаете за коя говоря, нали?
— Какво намеквате, госпожице Арчър?
— Че не ни казахте за втория превключвател, който отваря капака за поддръжка.
— Втори превключвател? — Тонът му загатна, че той протака.
— Именно това е въпросът ми, господин Холбрук. Кой го произвежда? Как функционира? Искаме да знаем тези неща.
— Наистина не мога да ви помогна, госпожице Арчър. Трябва да затварям.
— Знаете ли, че Линкълн Райм, другият консултант по случая, често работи с полицията и…
— Не сме в тази юрисдикция.
— И с ФБР.
— В случая няма щатски или федерални престъпления. Има поверителни споразумения, които не ми позволяват да говоря за фирмите, с които имаме договорни отношения.
— Вие току-що потвърдихте, че има втори превключвател, който отваря капака за достъп.
— Аз… Ами прекратявам разговора. Сега ще затворя и…
— И след като го направите, ще се обадя на Санди Фромър и ще предложа тя и адвокатът ѝ да дадат пресконференция за липсата на съдействие от страна на „Мидуест“ в опитите ѝ да разбере кой всъщност е виновен за смъртта на съпруга ѝ. Ще ѝ предложа да използва думата „потулване“. Предполагам, че това няма да прозвучи добре в съда за фалити, особено на кредитори, които ги сърбят ръцете да се докопат до личните авоари на изпълнителните директори на компанията.