Въздишка.
— Помогнете ни. Тя е вдовица с дете. Повярвах ви, когато казахте, че съжалявате. Направете следващата крачка и ни кажете. Моля ви. Кой е произвел втория превключвател?
— Имате ли време да четете за удоволствие, госпожице Арчър?
Тя се намръщи и погледна Райм.
— Понякога.
Линкълн чу, че Холбрук прелиства страници.
— Аз самият съм голям любител на „Ентъртейнмънт Уийкли“6. И разбира се, на „Лов и риболов“. Но все още намирам време за месечното списание „Индустриални системи“. Особено много ми хареса мартенският брой. Страници четиридесет и четиридесет и първа.
— Какво…
— Сбогом, госпожице Арчър. Няма да вдигна, ако позвъните пак.
Джулиет прекрати разговора.
— Добре — похвали я Райм. — Това от „Адвокатите от Бостън“ ли беше?
— От „Закон и ред“ — поправи го тя. — Но не. Скалъпих го набързо.
Райм вече беше онлайн. Намери дигитален вариант на списанието, което беше споменал Холбрук, и превъртя до цитираните страници. Там имаше реклама за продукт, произведен от фирма на име „Микросистеми“. По-голямата част от текста беше техническа, неразбираема на пръв поглед. Имаше снимка на сива кутия със стърчащи от нея жици. Според обяснението това беше „Дейта Уайз 5000“.
— Какво е това, по дяволите? — попита Райм.
Арчър поклати глава и влезе в интернет. Търси няколко секунди в Гугъл и намери отговор.
— Аха. Това е интелигентен контролер.
— Мисля, че съм чувал термина. Кажи ми повече.
Джулиет чете няколко минути и после обясни:
— Вградени са в много продукти. Конвейерни системи, строително оборудване, ескалатори, асансьори, автомобили, влакове, индустриални механизми, медицинска апаратура. Стотици потребителски уреди — готварски печки, отоплителни системи, осветлението в дома, алармата, ключалките на вратите. Можеш да получаваш информация от контролера чрез телефона, таблета или компютъра си, където и да се намираш. И управлява дистанционно продуктите.
— Затова някой работник от поддръжката може да е изпратил сигнал по погрешка и да е отворил капака за достъп. Или да са го задействали заблудени радиовълни.
— Възможно е. В Уикипедия съм. И… О, боже!
— Какво?
— Чета за „Микросистеми“, производителят на контролера.
— И?
— Шефът ѝ Виней Парт Чаудари е определян като новия Бил Гейтс. — Тя погледна Райм. — И компанията струва осемстотин милиарда долара. Нека се обадим на Евърс Уитмор. Мисля, че отново сме в играта.
17.
Амелия Сакс не получи помощ от Главната лаборатория по криминалистика за вида лак за дърво, нито за козметиката, открита на предишните местопрестъпления, или вида дърво на стърготините. Не научи и нещо повече за микроследите или ДНК-то върху салфетките от „Уайт Касъл“.
Но поне следата от таксиметровата фирма доведе донякъде.
— Ето какво разбрах. — Рон Пуласки показа тефтерчето си на Сакс, която седеше срещу него в бойния им щаб в Главното управление на полицията. Младият полицай започна да чете от записките си. — Шофьорът е Едуардо. Спомня си заподозрения. Качил го от улицата срещу „Уайт Касъл“. Заподозреният носел плик, пълен с бургери. Изял ги, докато пътували. Пет-шест. Може би повече. Мърморел нещо под носа си със странен монотонен глас. Мършав, през цялото време седял с наведена глава. Плашещ. И това е било в деня на убийството на Тод Уилямс.
— Огледал ли го е добре?
— Не съвсем. Видял само, че е висок, дългурест като върлина и кльощав. Със зеленото сако и бейзболната шапка на „Атланта“.
— Защо не го е огледал добре?
— Преградата от плексиглас била мръсна. — Пуласки добави, че шофьорът оставил заподозрения в центъра на Манхатън, на четири преки от мястото на убийството.
— В колко часа?
— Около шест вечерта.
Няколко часа преди убийството? Амелия се запита какво е правил през това време.
— Шофьорът останал на ъгъла, където заподозреният слязъл — продължи Пуласки. — Трябвало да проведе няколко телефонни разговора. Наблюдавал го известно време. Високият мъж не влязъл в нито една от сградите на кръстовището, близо до което спрели. Извървял една пряка до друга сграда. Можел е да каже на шофьора да го остави там, но сигурно не е искал да го видят, че отива на определено място. — Младият полицай влезе в интернет и отвори на екрана карта на града, а после щракна върху сателитно изображение на сграда. — Ето. Това трябва да е.
Снимката показваше малка постройка, кафеникаво-червена на цвят.
— Малка фабрика, офиси, склад?
— Не прилича на жилищна сграда.
— Хайде да отидем да я огледаме — предложи Сакс.
Двамата излязоха от Главното управление на полицията и се отправиха към колата на Амелия. След десетина минути си проправяха път в натовареното движение в центъра на града. Сакс настъпваше газта, когато беше възможно, и преминаваше от една лента в друга агресивно, както винаги.