— Здравейте, здравейте. — Той въодушевено стисна ръцете им. Някои хора са нервни, когато се срещнат с полицаи, други критикуват властта, а трети — малцина — се държат така, сякаш са в присъствието на рок звезди.
Едуардо направо слагаше в малкия си джоб Шарлот от „Уайт Касъл“.
— Много съм щастлив да помогна. Щастлив.
— Добре. Оценяваме го. Разкажи ни за мъжа.
— Много висок и много слаб. Странен. Разбирате ли?
— Някакви…
— Отличителни белези? — изтърси той.
— Да.
— Не, не, не видях много. Беше с шапка. На „Брейвс“. Отборът, знаете ли го?
— Да, знаем го. — Пуласки оглеждаше безлюдната улица. Складове, малки офиси. Нямаше жилищни сгради или магазини. Той отново наведе глава към тефтерчето си, в което записваше онова, което имаше да каже шофьорът.
— Носеше и слънчеви очила.
— Цвят на косата?
— Светъл, мисля. Но шапката, разбирате ли?
— А дрехите му?
— Зелено сако. Жълто-зелено. Тъмен панталон. И раница. А, и плик.
— Плик?
— Найлонов плик за пазаруване. Сякаш си беше купил нещо и му го бяха сложили в плик. Погледна в плика няколко пъти, докато го карах.
Шарлот беше казала същото.
— Имаше ли някакво лого на плика?
— Лого?
— Името на магазина, картинка? Усмихнато лице?
— А, емотикон! Не.
— Колко голям беше пликът? — попита Сакс.
— Неголям. Ягоди.
— Носел е ягоди? — учуди се Пуласки.
— Не, не. Исках да кажа горе-долу колкото пакет ягоди. Или боровинки, или дресинг за салата, или голяма консерва домати. Толкова голям — засмя се Едуардо. — Точно.
— Имаш ли някаква представа какво имаше вътре?
— Не. Чух нещо метално. Трак-трак.
— Той говори ли по телефона?
— Не, но си мърмореше нещо. Казах ви го по телефона. Не го чух добре. Попитах го: „Какво казахте?“. Помислих, че говори на мен. Но той отвърна: „Нищо“. И после млъкна. Само зяпаше през стъклото. Не поглеждаше към мен. Затова не видях белези. Вие от полицията харесвате белезите. Отличителни неща. Но не видях никакви.
— Имаше ли акцент? — попита Пуласки.
— Да.
— Какъв?
— Американски — отвърна Едуардо. И не го каза иронично.
— И спряхте тук? На това кръстовище?
— Да, да. Мислех, че ще искате да видите точно къде.
— Искаме. В брой ли плати?
— Да, да. Ние приемаме само в брой, разбирате ли?
— Предполагам, че парите, с които ти е платил, вече не са у теб?
— За пръстови отпечатъци?
— Точно така.
— Не. — Шофьорът поклати глава.
— Къде отиде? Разбрах, че си чакал тук и си го видял да влиза в една от онези сгради. — Пуласки гледаше в тефтерчето си.
— Да. Ще ви кажа. — Едуардо посочи. — Вижда се оттук. Онази бежовата.
От мястото, където стояха, те виждаха само част от пететажна сграда. Предната част беше на съседна улица. От едната ѝ страна имаше незастроен парцел, а от другата — полуразрушена постройка.
— Спомням си, защото си помислих, че онзи, при когото отива, не е вкъщи, или че е сбъркал квартала. И тъй като не минаваха други таксита, ще поиска да го закарам обратно в Куинс. Но го видях да влиза през задната врата. И тогава потеглих, разбирате ли?
— Благодарим за помощта.
— Той убиец ли е? — щастливо се ухили Едуардо.
— Издирваме го във връзка с убийство, да. Ако го видиш пак, ако дойде в офиса ви в Куинс, обади се на 911 и им кажи моето име. — Сакс му даде визитна картичка. — Не предприемай нищо сам. Не се опитвай да го спреш.
— Не, ще ви се обадя, полицай детектив.
Шофьорът замина и Пуласки и Сакс тръгнаха към сградата, която той беше посочил. Изминаха половин пряка, когато Амелия внезапно спря.
— Какво има? — прошепна Пуласки.
Сакс присвиваше очи и се взираше.
— Коя е онази улица? Накъде гледа сградата?
— Не знам. — Рон извади смартфона си и отвори на екрана карта. — „Ридж“. — Младият полицай се намръщи. — Звучи ми познато… По дяволите.
Амелия кимна.
— Да. Там е работел Тод Уилямс. — Тя беше научила къде е офисът на жертвата и бе извървяла маршрута от мястото на убийството дотук, търсейки улики. Освен това се беше опитала да разпита други в порутената сграда, но от малцината, които имаха офиси там — само трима-четирима, останалото пространство беше празно — никой не беше видял нищо полезно за разследването.
— Те са се познавали. Заподозреният и Уилямс. Е, това променя всичко.
Изобщо не беше обир или произволно убийство.
— Заподозреният е дошъл тук четири часа преди убийството — размишляваше на глас Сакс. — Останали ли са в сградата? Какво са правили? Или са отишли някъде другаде?
И още въпроси: Често ли е идвал в този район неизвестният заподозрян? Наблизо ли е живял?