Амелия огледа улицата. Обитаемите сгради включваха няколко жилища, складове и търговци на едро. Огледът вероятно нямаше да продължи твърде дълго. Сакс щеше да събере екип от местния участък.
Тя забеляза бездомник, мършав, жилав и блед, който ровеше в контейнер за отпадъци.
Приближи се до него и попита:
— Здравей. Мога ли да ти задам един въпрос?
— Току-що го направи. — Черното му лице се намръщи.
— Моля?
Той отново започна да рови в боклука.
— Току-що зададе въпрос.
Сакс се засмя.
— Наблизо ли живееш?
— Саймън казва7. — Бездомникът намери половин сандвич и го пусна в торбата си. — Е, добре. Правя се на забавен. Живея в приют по-нататък по улицата. Или под моста. Зависи.
Ръцете, вратът и прасците, които мазните му дрехи не закриваха, бяха доста мускулести.
— Виждал ли си един висок и много слаб мъж да влиза в онази сграда преди няколко седмици? Или по някое друго време?
— Не. — Той отиде до друг контейнер.
Сакс и Пуласки го последваха.
— Сигурен ли си? — попита Рон. — Искаш ли да си помислиш пак?
— Вие попитахте дали съм го видял да влиза в сградата. Не. Не попитахте дали съм го виждал. Точка. Видях го. Саймън казва.
— Добре, виждал ли си го?
— Сега вече загряхте. Стоеше точно там. — Бездомникът посочи кръстовището отпред, в посоката, в която отиваха. — Кльощав, но яде като… Хамалите ядат ли? Не, те псуват. Комините пушат. Той ядеше нещо, дъвчеше и преглъщаше. Щях да го цапардосам, за да му гепя нещо. Но се отказах. Мърмореше под носа си. Като лапаш по този начин, изглеждаш лаком. Алчен. Гъл-гъл-гъл. Нямаше да измъкна нищо.
— Кога беше това?
— Преди известно време.
— Кога? Преди седмица? Няколко дни?
— Саймън казва.
— Какво имаш предвид под известно време?
— Десет-петнайсет.
— Дни?
— Минути. Той беше тук преди малко.
Господи!
Сакс разкопча якето си и огледа улицата. Пуласки също започна да се озърта бдително.
— Накъде отиде? — попита тя. — И не ми казвай Саймън казва.
— Само стоеше там. Аз отидох да търся разни неща и това беше всичко. Не го видях отново. Може да е тук, може да е там, може да е навсякъде.
Пуласки натискаше бутона на предавателя, прикрепен на рамото му. Поиска подкрепления и преди Сакс да му напомни да го направи, добави:
— Безшумна обсада. Заподозреният може да знае за присъствието ни. Край.
— Прието — чу се отговорът на фона на атмосферните смущения.
Амелия записа името на бездомника, което не беше Саймън. Благодари му и каза, че ще е най-добре да тръгва. Изкушаваше се да му даде двайсет долара, но ако се стигнеше до даване на показания в съда за присъствието на заподозрения, адвокатът на обвиняемия щеше да попита дали полицията му е платила.
— По-добре се върни в приюта. По-безопасно е.
— Слушам, мадам. Тъй вярно, полицай.
Той тръгна.
— Хей, виж — каза Рон Пуласки.
Бездомникът бавно се обърна. Пуласки сочеше нещо на улицата на няколко крачки от тях. Двайсетдоларова банкнота.
— Ти ли я изпусна? — попита Рон.
— Аз? Ха?
— Ако я вземем, ще трябва да докладваме за нея. Досадна работа.
— Глупости — каза бездомникът.
— Така е. Правила — включи се в играта Сакс.
— Ти я вземи. Който намери, печели.
— Мисля, че ще го направя — рече бездомникът. — Саймън казва. Има причина да намериш половин сандвич в боклука. Никой не изхвърля хубав сандвич. — Той взе парите с дългите си жилести пръсти и ги пъхна в джоба си.
Сакс кимна на Пуласки, оценявайки доброто дело. На нея не ѝ хрумна да го направи по този начин.
Мъжът тръгна, като мърмореше нещо под носа си.
— Кога мислиш, че ще дойдат? — попита Амелия.
— Подкрепленията ли? След осем-девет минути.
— Той не може да е отишъл много далеч. Да проверим земята за отпечатъци от стъпки и да видим накъде се е отправил заподозреният.
Те започнаха да вървят бавно, търсейки следи, като от време на време вдигаха глави, озъртайки се за заплаха.
Фактът, че Неизвестният заподозрян 40 все още не беше застрелял никого, не означаваше, че няма желание да опита да го направи.
19.
Том беше оставил Евърс Уитмор и Линкълн Райм пред сградата, където се намираше офисът на блогъра, чийто адрес беше открила Джулиет Арчър, и потегли да паркира микробуса, приспособен за инвалидна количка, на паркинг няколко преки по-нататък.
Адвокатът натисна още веднъж бутона на домофона. „Социално инженерство“ се намираше на последния етаж.
Пак не отговори никой.
— Може да продължим да търсим — каза Уитмор. — Сигурно и други хора са проучвали „Дейта Уайз“.