Райм обаче искаше човека, написал информацията, която беше открила Арчър. Искаше да знае какви точно атмосферни радиовълни са активирали контролера.
Вещо лице…
Идеално.
Уитмор огледа безлюдните улици.
— Може да оставим бележка, предполагам.
— Не — възрази Линкълн. — Той няма да се свърже с нас. Сега знаем къде работи. Хайде да дойдем пак утре. Може да…
— Какво беше това? — прекъсна го адвокатът.
Райм също чу стържене на подметка върху паважа. Зад ъгъла.
Линкълн знаеше, че Уитмор не показва чувствата си, но съдейки по нехарактерно стрелкащите се насам-натам очи на адвоката, разбра, че е обезпокоен.
Райм също се притесни.
Стъпките се промъкваха крадешком. Кварталът беше безлюден.
— Не съм се занимавал с криминална работа, но са стреляли по мен два пъти, докато съм водил граждански дела — каза Уитмор. — Извършителите не улучиха и двата пъти и може би са се опитвали само да ме сплашат. Но въпреки това преживяването беше неприятно.
По Линкълн също бяха стреляли и той беше на същото мнение.
Пак стържене.
Откъде? Райм нямаше представа.
— Освен това получих по пощата плъх с отрязана глава — продължи адвокатът. — Главата пристигна седмица по-късно с бележка, в която се настояваше да се оттегля от делото. — Той явно беше нервен, за да говори в такъв момент.
— Но не си го направил. — Линкълн оглеждаше улиците и сградите. Статистически кварталът не беше особено опасен, но ако крадец искаше лесно да обере някого, двамата бяха добър избор. Слаб адвокат с вид на интелектуалец и инвалид.
— Не — отвърна Уитмор. — Всъщност дадох да изследват плъха, намериха човешка ДНК и моят частен детектив взе проби от лични вещи на всички, свързани със случая. Оказа се, че гризачът е подарък от брата на подсъдимия. — Той се озърна отново.
Особено много го тревожеше един тъмен прозорец, въпреки че Райм можеше да му каже, че снайперистите не са главният риск. — Човек би си помислил, че братът е доста очевиден заподозрян. Той обаче явно смяташе, че ще се измъкне. Съдих го за умишлено нанасяне на емоционален стрес. В действителност не бях толкова стресиран, но се представих като убедителен свидетел. Съдебните заседатели проявиха съчувствие. Дадох показания, че сънувам кошмари за плъхове. Това беше вярно, но адвокатът на подсъдимия не се сети да попита кога. Последният път беше, когато бях на осем. Господин Райм, чухте ли пак онзи шум?
Линкълн кимна.
— Имате ли пистолет? — попита адвокатът.
Райм се обърна към него. Изражението му казваше: Приличам ли на стрелец, който може бързо да извади патлака?
И после се чуха още стъпки, които се приближаваха.
Линкълн наклони глава надясно и прошепна:
— Идва от онази посока.
Двамата останаха неподвижни за момент. От посоката, в която беше посочил Райм, се чу изтракване на метал.
Някой зареждаше патрон, преди да ги пребие и обере?
Или смяташе първо да стреля и след това да ги обере?
Време беше да тръгват. Райм направи знак с глава и Уитмор кимна. Линкълн можеше да се придвижи бързо към едно от оживените авенюта в посока север-юг, макар че се друсаше по паважа.
Той прошепна номера на Том в ухото на Уитмор.
— Изпратете му съобщение. Да ни посрещне една пряка на север, Бродуей.
Адвокатът го направи и пъхна телефона обратно в джоба си. С усилие избута тежката инвалидна количка на Райм на тротоара.
— Близо е — отново прошепна Линкълн. — По-живо.
Те тръгнаха по улицата покрай сградата с офисите.
Когато стигнаха до ъгъла и завиха, двамата мъже рязко спряха.
Гледаха право в дулото на пистолет.
— О, боже — промълви Уитмор.
Реакцията на Линкълн Райм беше по-спокойна.
— Сакс! Какво правиш тук, по дяволите?
20.
Амелия Сакс се втренчи изпитателно в Райм и Уитмор и се намръщи озадачено, а после пъхна ъгловатия австрийски пистолет „Глок“ обратно в пластмасовия кобур.
Намръщената ѝ гримаса. Тя се обърна надясно и извика:
— Рон! Чисто е!
Зад ъгъла се чуха стъпки. Пуласки се приближи и също прибра оръжието си в кобура.
— Линкълн! — възкликна той и хвърли любопитен поглед на адвоката.
Райм ги запозна.
— Какво правиш тук? — попита Рон.
— И аз те питам същото, новобранец.
Скоро изясниха въпроса. Райм и Сакс обясниха какво ги е довело до сградата на Ридж Стрийт в Долен Манхатън на съответните им мисии. Оказа се, че жертвата на Неизвестния заподозрян 40, по чиито следи вървеше Амелия от няколко седмици, Тод Уилямс, е блогърът, който беше написал информацията за опасностите от контролерите „Дейта Уайз 5000“. Тъй като Райм вече не се занимаваше с криминални разследвания, тя не беше споменала името на Уилямс, а само му беше разказала накратко за случая с Неизвестния заподозрян 40.