Тя влиза?
Чудесно. Извадих късмет.
Моята полицайка, Червенокоска, крадлата на „Уайт Касъл“, няма представа, че в мазето са обхванати от пламъци пет галона нискооктанов бензин. Океан от огън. Сградата, която е суха като калифорнийска пиния, няма да издържи дълго.
Ами тя? Ще издържи ли дълго?
Връщах се у дома, в Челси. Щях да се отбия в някое интернет кафене, за да изпратя няколко имейла. Но реших да остана. Гледам през прозорец на коридор на петия етаж на изоставена жилищна сграда на отсрещната страна на улицата, няколко врати по-нататък. Лошо за живеене, добро за шпиониране. Приклякам и се смалявам, за да наблюдавам какво става долу.
Никой от тях не може да ме види тук.
Убеден съм.
Пък и никой не поглежда нагоре. Наоколо обикалят полицейски коли, но ченгетата оглеждат само улиците и тротоарите. Мислят си, че съм заминал. Защото кой на мое място би останал да чака?
Ами аз. За да видя кой точно ме преследва. И за да разбера кой ще се изпържи до смърт или ще се задуши благодарение на подаръка, който оставих. Пушекът от сградата се сгъстява все повече. Как ли диша Червенокоска? Как ли вижда?
Чувам сирени. Вой на пожарна кола. Обожавам този звук, който известява болка и скръб.
Ако всичко мине по план, дребните остатъци от улики, които оставих в офиса на Тод — колко съм немарлив — ще бъдат разтопени и от тях няма да остане нищо. От кукленските къщички на местопрестъпления на Франсес Лий знам колко издайнически могат да бъдат доказателствата… Хей, виж как Червенокоска сложи край на моите безценни хамбургери от „Уайт Касъл“.
Най-добре е да изгорят.
Да бъдат изпепелени до прах, до мазен пушек, вонящ на пластмаса.
Ами Червенокоска?
Не обичам да горя кости. Това не ме удовлетворява. Предпочитам да ги троша. Но както и да умре тя, все ще е добре. Изгоряла коса, кожа, плът и после костите. Чудесно. Стига да умре. И малко болка няма да е зле.
Пушекът се вие нагоре като огромна свинска опашка. Помощта ще дойде скоро. Но пожарът се разпалва хубаво.
Не съм близо до бушуващия огнен ад, но не съм и твърде далеч. Може би ще чуя писъците ѝ.
Малко вероятно, но надеждата крепи човека.
21.
Пушекът е влажен, пушекът е люспест, пушекът е същество, което пропълзява в тялото ти и те задушава отвътре.
Амелия Сакс присвиваше очи и се взираше през белите, после кафявите и накрая черните облаци, докато тичаше нагоре по стълбите към последния етаж на сградата, която загиваше от пожар в недрата си.
Трябваше да влезе в офиса на блогъра. Щом заподозреният си беше направил труда да разруши мястото, това означаваше, че вътре има улики. Нещо, което води до него или до бъдещи жертви.
Върви, каза си тя, повърна, изплю се и после изрече на глас заповедта.
Вратата беше заключена, разбира се. Затова заподозреният беше запалил пожара в мазето, което беше по-достъпно от стаята, която искаше да унищожи. Амелия блъсна вратата с рамо. Не, нямаше да успее да я разбие. Врати се разбиват с железни лостове, тарани и специални пушки, чиито патрони се изстрелват в пантите, не в ключалката. Но не можеш да разбиеш с ритници повечето дървени врати.
Около нея се събираше пушек. Горещината ставаше все по-нетърпима. Сакс се запрепъва към прозореца в коридора, вдигна крак и го ритна. За разлика от вратата долу, където останаха остри стъкла, прозорецът тук изчезна във водопад от парчета. В празното пространство се отвори дупка с формата на звезда. В коридора нахлу хладен въздух. Амелия вдъхна дълбоко, изпитвайки облекчение от кислорода, но по внезапно засилилото се бучене зад себе си разбра, че само е подхранила пламъците.
Погледна навън и надолу. Первазът не беше широк, но беше достатъчен. И прозорецът на офиса на блогъра се намираше само на пет-шест крачки от отворения правоъгълник, през който тя се провря. Зарадва се на чистия въздух и го пое дълбоко в парещите си дробове. Хвърли поглед към земята долу. Нямаше никого под нея. Намираше се в задната страна на сградата. Надяваше се, че Райм и другите чакат пожарната да дойде да потуши пламъците.
Да, Сакс чу сирени и мълчаливо им заповяда: Елате по-наблизо, ако обичате.
Погледна зад себе си. Облаците пушек се сгъстяваха. Сега всичките бяха черни. Нямаше бели или кафеникави.
Гърдите я боляха от кашляне и повръщане.
Качи се на перваза.
Първичният ѝ страх беше от затворени пространства, не от височини, и все пак не бързаше да полети от петнайсет метра към хлъзгавите павета. Первазът беше широк двайсетина сантиметра и трябваше да измине само два метра до офиса на Уилямс. По-добре беше без обувки, но трябваше да счупи прозореца, за да влезе вътре, и подът щеше да се осее с остри стъкла. Не събу обувките си.