Вероятно след като събере адвокатите си и уговорят отбранителна стратегия за вражеските набези.
22.
— Какво става, сержант? — ясно се чу в слушалката на полицая.
Полицейският микробус за тактическо наблюдение, днес замаскиран като превозно средство на водопроводна фирма, беше спрял от другата страна на улицата срещу бара и сержант Джо Райли добре виждаше какво става в заведението.
— Двамата седят и пият бира, сякаш нямат никакви грижи на света — отговори той. Райли беше с прошарена коса, възпълен полицай от отдел „Наркотици“, ръководител на програмата „Да изчистим улиците от наркотиците“, откакто беше започнала преди години. Навремето предавателите пращяха като намачкана восъчна хартия. Истинско чудо беше, че изобщо успяваха да координират арестите. Сега всичко беше дигитално, с висока разделителна способност, сякаш полицаят от тактическия екип, с когото разговаряше, беше само на няколко крачки, а не в ресторант на отсрещната страна на улицата в този западнал и съмнителен бруклински квартал.
Райли не беше сам в микробуса. На контролното табло на камерата до него седеше надута и превзета, яка, възпълна полицайка афроамериканка, факир по електронните очи и уши, макар че си беше сложила твърде много парфюм.
— Оръжия? — попита гласът в ухото му. Тактическият екип под прикритие беше на половин пряка от бар „Ричи“ в Бедфорд-Стайвесънт и по-добре да бяха поръчали пицата калцоне, която Райли им беше казал да му донесат. И без спанак. С шунка и швейцарско сирене. И безалкохолно. Диетично.
Райли се втренчи в изображението на екрана на двамата пиячи на бира, които наблюдаваха. Полицайката поклати глава.
— Не виждам — отвърна Райли.
Това, разбира се, не означаваше, че двамата не са въоръжени до зъби.
— Само двамата ли са?
— Да. — Райли се протегна. Надяваше се, че наблюдението не е загуба на време. Имаха надеждна разузнавателна информация, че някакъв високопоставен задник от банда в Доминиканската република ще се срещне с местен бандит в „Ричи“. Може би щяха да си разменят нещо голямо. Доминиканецът обаче закъсняваше и хлапакът — кльощав и нервен — седеше с някакъв неизвестен тип, млад бял мъж, който също нервничеше.
Полицаят от тактическия екип отпи глътка от нещо, млясна шумно и попита:
— С колко закъснява Голямото момче?
Доминиканецът не само беше високопоставен в групировката, но и тежеше над сто и тридесет килограма.
— Половин час. — Райли погледна часовника си. — Четиридесет минути.
— Няма да дойде — измърмори другото ченге. Сега дъвчеше нещо.
Райли предполагаше, че отсъствието на бандита не се дължи на страх. Наркопласьорите на неговото ниво бяха много, много заети.
— Сигурен ли си, че непознатият с него не е от бандата на доминиканеца?
Райли се засмя.
— Ако времената не са станали толкова тежки за тях, че да наемат момчета от църковен хор, при това бели. А не са я закъсали чак дотам.
— Имаш ли представа кой може да е?
— Не. Русокос, метър и осемдесет, адски кльощав. — Райли внимателно огледа лицето на мъжа. — Знаеш ли, изглежда странен.
— В какъв смисъл? — попита полицаят от тактическия екип, докато дъвчеше.
Мамка му, искам си пицата калцоне.
— Нервен е.
— Видя ли те, сержант?
— Седя в шибан микробус на водопроводна фирма на улица в Бруклин, която е пълна с магазини за водопроводни стоки. Обективът на камерата е голям колкото пишката на котарака ти.
— Нямам котарак.
— Не, не ме е видял, но сякаш не му се иска да е с нашето момче.
— Че кой би искал?
Уместен въпрос. Алфонсо Гравита — или Алфо, но по-популярно Алпо — беше голям боклук. Дребният дилър беше извадил късмета да не го арестуват, но имаше амбицията да се издигне и да разшири уличния си бизнес от минимаркета, в който висеше в Оуигън Хил, до Бедфорд-Стайвесънт и Браунсвил.
— Почакай. — Райли седна по-изправено.
— Дойде ли доминиканецът?
— Не. Но Алпо и приятелчето му… Почакай, става нещо.
— Какво? — Ченгето спря да дъвче.
— Прилича на размяна… Увеличи — каза Райли на напарфюмираната полицайка до него.
Тя увеличи образа, за да обхване всичко, което правеха Алпо и русокосият. Алпо се озърташе и ровеше в джоба си. Русокосият също. И после дланите им се допряха.
— Имаше размяна.
— На какво?
— Мамка му. Доста банкноти. Но не видях продукта. Ти видя ли го?
— Не — отговори полицайката. Райли си помисли, че парфюмът ѝ ухае на гардения, въпреки че нямаше представа как миришат и изглеждат гардениите.
— Ти си на ход, сержант — каза ченгето от тактическия екип.