Райли се колебаеше. Току-що бяха видели незаконна сделка с наркотици. Можеше да се приберат с два трофея. Щеше да е по-хитро да заловят бялото момче само навън, за да оставят Алпо в играта. Щяха да запишат поне един арест като своя заслуга, ако не можеха да се върнат в Седемдесет и трети участък със закопчания с белезници доминиканец. Освен това младият мъж можеше да има информация за доминиканския бос. Можеше да притиснат нервния малък мухльо, докато изпее всичко.
Или пък да подминат случая. Сделката очевидно не беше толкова голяма. Русокосият можеше да си тръгне, а важната клечка можеше да се появи.
— Там ли са още, седят ли?
— Да.
— Ще влизаме ли?
— Не. Не искам да изпусна връзката на Алпо с нашите приятели от Доминиканската република. Може да приберете другия, ако си тръгне. А дотогава чакайте.
— Доминиканецът закъснява с петдесет минути.
Райли взе решение.
— Добре, ще ти кажа какво ще направим. Но ми отговори на един въпрос: поръча ли ми пица калцоне?
* * *
— Знаем, че той отново ще убие някого — заяви Линкълн Райм. — Искам да изпратим съобщение до всички участъци и пожарни. Трябва да ни уведомят за всеки привидно нещастен случай, свързан с продукт. Статистика. Веднага. Незабавно.
Мел Купър каза, че ще се погрижи за това, и извади телефона си с жест, с който би измъкнал малкия револвер, който носеше по старомодния начин на кръста си.
Сакс получи съобщение и погледна телефона си.
— Фирмата, производител на контролера. Искат да разговаряме.
— Или да ни кажат в очите, че няма да ни съдействат — обади се Арчър.
Райм си помисли, че тя е доста схватлива в следователската работа, и извика Том да включи връзката по Скайп.
В стаята скоро започна да пулсира характерният сигнал на сърдечен ритъм на приложението и минута по-късно екранът оживя.
Отбраната не беше многочислена. На екрана се появиха само двама души от „Микросистеми“. Единият беше самият Виней Парт Чаудари. Приличаше на южноазиатец и имаше властен вид. Носеше риза без якичка и стилни очила с метални рамки.
Другият беше блед, едър и набит мъж на петдесет и няколко години. Вероятно адвокатът. Беше с костюм, без вратовръзка.
Двамата седяха в безупречно чист кабинет, пред маса, върху която бяха поставени два монитора. На стената зад тях имаше петно от розова и синя боя. Отначало Райм си помисли, че това е картина, но после видя, че е направено върху стената. Може би беше стилизиран вариант на логото на компанията.
— Аз съм Амелия Сакс, детектив от Нюйоркската полиция. Говорихме преди малко. Това е Линкълн Райм, консултант по криминалистика, който помага в нашия случай. — Бяха само двамата. Райм беше решил, че фирмата няма да бъде толкова отзивчива, ако присъстват повече хора, въпреки че компанията не беше мишена на съдебен спор.
— Аз съм Виней Чаудари, президент и главен изпълнителен директор. Това е Стайли Фрост, нашият главен юрисконсулт. — Гласът му беше приятен и спокоен. Говореше монотонно. Не изглеждаше уплашен. Райм предполагаше, че всички хора, които струват четиридесет милиарда долара, не се страхуват.
— За престъпление, свързано с някой от нашите продукти ли става дума? — попита Фрост.
— Да. Вашият интелигентен контролер „Дейта Уайз 5000“. Някой тук в Ню Йорк умишлено е изпратил сигнал до едно от тези устройства, инсталирано в ескалатор на „Мидуест Кънвейънс“, и е активирал капака за под дръжка. Вътре падна човек и загина.
— Чух за нещастния случай, разбира се — каза Чаудари. — Не знаех обаче, че е предизвикан умишлено. Колко ужасно. Длъжен съм да отбележа, че казахме на „Мидуест“ да използват „Дейта Уайз“ единствено за изтегляне на диагностика и данни за поддръжката и за аварийно изключване. Не за да позволяват достъп.
— Имаме кореспонденция, която показва това — добави юрисконсултът.
— И контролерите на „Мидуест Кънвейънс“ бяха инсталирани преди няколко години — продължи главният изпълнителен директор. — Оттогава сме изпратили на фирмата четиридесет-петдесет актуализации на сигурността. Би трябвало да са могли да се предпазят от хакера. Ако не са ги инсталирали веднага, тогава не можем да направим нищо.
— Не става дума, че вие сте отговорни — обади се Райм. — Преследваме хакера, не вас.
— Как ви беше името, извинете? — попита Чаудари.
— Линкълн Райм.
— Мисля, че съм чувал за вас. Във вестниците или по телевизията.
— Възможно е. И така, заподозреният е научил как да проникне вътре от човек, който е писал блог по въпроса.
Президентът на компанията кимна.
— Вероятно имате предвид блога „Социално инженерство“.