— Казахте, че няма да отнеме много време.
Чаудари се усмихна.
— Изучаването на психологията на потребителите е интересна тема. Разочарованията се помнят. Лоялността се сменя за милисекунди. А сега, господин Райм и детектив…
— Сакс.
— Трябва да отивам на съвещание. Но преди това ще изпратим на всички наши клиенти още един линк за актуализация на сигурността заедно със съобщение, с което ще им напомним, че трябва да я инсталират. Може би е застрашен човешки живот.
— Благодаря — каза Амелия.
— Желая ви успех. Ако можем да помогнем, моля, обадете се.
Уебкамерата се изключи. Райм и Сакс повикаха останалите от екипа и им обясниха какво е казал Чаудари.
Информацията можеше да осуети някои от бъдещите атаки на Неизвестния заподозрян 40, но не помагаше да бъде открит.
Линкълн погледна бялата дъска, на която с Арчър и Уитмор бяха записали всичко по случая „Мидуест Кънвейънс“.
— Искам да сравним информацията си, Сакс. Да видим с какви улики разполагаме.
Вместо да пренесе табла̀та с данните за Неизвестния заподозрян 40 от бойния щаб на Главното управление в дневната на Райм, Амелия помоли един помощник от Криминалния отдел да им направи снимки и да ги изпрати по имейла. Фотографиите пристигнаха за секунди.
Сакс преписа детайлите на местопрестъпленията на бялата дъска на Линкълн и добави онова, което бяха научили от компютъра на Уилямс. След това екипът ги прегледа.
Райм видя, че Сакс се втренчи в таблицата. Показалецът и палецът на дясната ѝ ръка неволно въртяха пръстена ѝ със синия камък. Тя поклати глава и измърмори:
— Все още чакаме анализа на стърготините, лака, ДНК-то и пръстовите отпечатъци от салфетките. Криминалистите от лабораторията в Куинс така и не ни се обадиха. — Амелия го погледна хладно, сякаш Линкълн беше виновен за забавянето. И може би донякъде беше така, защото той беше отвлякъл Мел Купър.
— Дай да видя микроснимките на стърготините — каза Линкълн.
Сакс влезе в интернет, в сигурната база данни на лабораторията по криминалистика, написа номера на случая и отвори на екрана изображенията.
Райм ги разгледа.
— Според мен е махагон. Мел, какво ще кажеш?
Експертът хвърли един поглед и отвърна:
— Деветдесет и девет процента. Да.
— Сакс, ти беше права. Вината е моя, че го отмъкнах под носа ти. — Линкълн го каза с шеговит тон, но Амелия не отговори и той продължи: — Права си и за шкуренето. Частиците не са от рязане с трион. Това предполага фино обработване на дърво. — Сакс си го записа, а Райм добави: — Нямам представа какъв е лакът. Не съществува такава база данни. Ще трябва да изчакаме какво ще кажат анализаторите. Каква е историята със салфетките?
Амелия обясни за уликата от „Уайт Касъл“.
— Не знам защо се бавят толкова много да ги анализират за ДНК и пръстови отпечатъци, по дяволите. — Тя извади телефона си и се обади в лабораторията в Куинс. Проведе кратък разговор и затвори, а после се намръщи. — Бавят се, защото са ги изгубили.
— Какво? — учуди се Купър.
— Някой е изгубил салфетките. Изглежда, че са ги надписали погрешно. В момента проверяват.
Райм знаеше, че търсенето ще е трудно. Имаше няколко стаи с веществени доказателства, които съдържаха стотици хиляди улики. Все едно да търсиш игла в купчина игли, както се беше изразил някой.
— Дано да го уволнят — троснато каза той.
Прегледа таблицата, обръщайки внимание на новите данни. Неизвестният заподозрян беше или голям късметлия, или изключително внимателен. Уликите не показваха ясно нито къде може да живее или да работи, нито къде може да нанесе следващия си удар, при положение че той е пренесъл някои от микроследите, докато преценява коя да е следващата му жертва.
Местопрестъпление: Клинтън Плейс 151, Манхатън, строеж, близо до „40 градуса север“ (нощен клуб)
— Престъпления: убийство, нападение.
— Жертва: Тод Уилямс, 29 г., писател, блогър, социални теми.
— Причина за смъртта: удар с тъп предмет, вероятно чук със заоблен връх (неопределена търговска марка).
— Мотив: грабеж. Кредитни/дебитни карти още неизползвани.
Улики:
— Няма пръстови отпечатъци