Репортерът ѝ благодари за информацията и тръгна да направи още проучвания и да напише статията.
След това Сакс се отби за малко в Главното управление на полицията и сега беше тук на втората си мисия — в Малката Италия, която беше превзета от хипстъри в северната част и китайски ресторанти и магазини за подаръци в южната. Тя слезе от колата, взе куфарчето си и тръгна на юг. Изведнъж забави крачка и спря, когато видя силуета на мъжа през стъклото на кафенето пред нея.
Заведението беше тук от години, класическа сладкарница за еспресо и пасти от филм от 40-те години на миналия век. Казваше се „Антонио“ и Амелия го предпочиташе пред три-четири други оцелели бистра тук, в централната част на южен Гринич Вилидж, всичките упорито съпротивляващи се срещу подхода към кофеина на големите търговски вериги.
Сакс влезе вътре. Камбанката на вратата весело иззвъня. Посрещнаха я ухания на хубаво кафе, канела, мускатово орехче и мая.
Амелия прикова поглед в Ник Карели, който гледаше нещо на айпада си.
След малко се приближи до него и каза:
— Здравей.
— Хей. — Той стана и се вгледа в очите ѝ. Не я прегърна.
Сакс седна и сложи куфарчето на коленете си. Отбранително, така както понякога заподозрените, които разпитваше, скръстваха ръце.
— Какво ще пиеш? — попита Ник.
Той пиеше кафе без захар и сметана и Амелия си спомни едно студено неделно утро, когато двамата не бяха на работа, тя с горнище на пижама, а той — с долнището, когато направи две чаши кафе, като наля вряла вода през коничен филтър и се разнесе звук като от мачкане на целофан. Сакс започваше да пие кафето си веднага, докато Ник оставяше чашата си в хладилника за няколко минути. Обичаше го хладко, никога горещо.
— Нищо. Не мога да остана.
Разочарование ли се изписа на лицето му? Амелия се надяваше да е така.
— Нов е. — Той посочи айпада си и се усмихна.
— Много неща се промениха.
— Мисля, че съм в неизгодно положение. Не трябва ли да си на тринайсетина години, за да овладееш нещо като това?
— Това е горната граница — отвърна Сакс. Отново забеляза, че Ник изглежда добре. Дори още по-добре от предишния път. Сега не беше толкова изнурен. Раменете му вече не бяха прегърбени, а изправени. Имаше и хубава прическа. Сега изглеждаше по-добре, отколкото в младежките си дни, когато беше твърде слаб. За това помагаше и леко прошарената му черна коса. И годините — и затворът — не бяха помрачили искрящите му очи и младежкия му вид. В него винаги щеше да живее ентусиазираното момче. Навремето Амелия мислеше, че за Ник планирането и извършването на кражбата не е било толкова важно, колкото това напук на всичко да опита нещо дръзко, без да мисли за последиците. — Ето, заповядай. — Тя отвори куфарчето и му даде три дебели папки, които съдържаха общо осемстотин страници. Документацията по неговия случай и свързаните с него разследвания. Беше прегледала досието преди години — не че искаше, но не устоя. Научи, че тогава в града са действали няколко банди за кражби. Арестът на Ник беше един от седем в период от три месеца. И някои други извършители бяха ченгета. Ако Ник беше единственият крадец — и особено ако беше обжалвал присъдата — досието щеше да бъде много по-тънко. Ник бързо прелисти едната папка, усмихна се и докосна ръката ѝ.
Не пръстите ѝ. Това би било неуместно. Малко над китката. Но макар и през пластовете вълна и памук, Амелия почувства електричеството, което помнеше отпреди години. Искаше ѝ се да не го беше почувствала.
Той явно усети, че тя се скова, видя я, че отмести очи, и дръпна ръката си от ръкава ѝ.
— Трябва да внимаваш, Ник — каза Сакс. — Не трябва да общуваш с никого, който има криминално досие. Надзорникът ти го е казал.
— Ако някой може да ми помогне и има риск, или дори ако само изглежда, че е замесен в нещо, ще използвам посредник, приятел, за да се свърже с него, обещавам.
— Непременно го направи.
Амелия стана.
— Сигурна ли си, че нямаш време за бърза вечеря?
— Трябва да се прибера вкъщи при майка си.
— Как е тя?
— Достатъчно добре за операцията.
— Не знам как да ти се отблагодаря, Амелия.