Работиха няколко месеца, за да направят стола да функционира безупречно — и да създадат чудесен готически Дикенсов декор.
Но декорът сега? Проклета детска игра. Направо скучна.
Хеди донесе няколко чамови дъски в работилницата зад театъра на Четиридесет и шеста улица и ги хвърли на бетонния под. Задачата му за тази пиеса беше да изгради голям лабиринт, в който щеше да се шмугва плъх — шейсетсантиметрово холограмно изображение — в различни моменти на пиесата, която беше за някакво семейно събиране, караници и други такива щуротии. Нито едно прерязване на гърло през целите два часа. Хеди прочете сценария и реши, че малко кръв би я направила по-интересна.
Дизайнерката на декорите обаче искаше лабиринт и щеше да получи лабиринт.
Хеди беше едър мъж с буйна прошарена коса. Нареди дървените парчета в последователността, в която ги беше нарязал, и сковано се изправи. Изпъшка. Той беше на шейсет и една години и се беше пенсионирал. Със съпругата му се бяха преместили тук, след като беше работил тридесет и шест години на поточна линия в Детройт. Беше страхотно да живеят близо до децата и внуците. Е, донякъде. Хеди обаче още не беше готов да окачи инструментите и зет му уреди тази работа. По принцип Джо беше шлосер механик, но беше сръчен и театърът го нае веднага за дърводелската работа по декорите. Работата много му харесваше. Имаше само един проблем — дървото тежеше много повече, отколкото преди двайсет години. Странно е как става така.
Той разгърна чертежите за лабиринта на масата, а после извади стоманена рулетка от колана си и молив, подострен със сгъваем нож, от джоба си, и ги сложи до чертежите. Намести на носа си очилата за четене и започна да разглежда схемите.
Театърът беше един от по-хубавите на Бродуей, а работилницата му определено беше сред най-добрите в Манхатън — с площ двайсет на двайсет метра, южната страна заредена с повече дърво от повечето складове за дървени материали. До западната стена бяха натрупани сандъци с гвоздеи, гайки, болтове, пружини, винтове, шайби и какво ли не още, ръчни и малки електрически инструменти, работни плотове, бои и малко кухненско пространство. В средата, монтирани на пода, бяха големите електрически уреди.
Денят беше приятен и огромните двойни врати — достатъчно грамадни, за да се внасят по-големите декори — бяха отворени към Четиридесет и шеста улица. Вътре повяваше лек ветрец, разнасящ миризми, които Хеди харесваше — газове от автомобили, парфюми, пушек от тлеещите въглени на улични сергии за ядки и претцели. Движението беше хаотично и хора, облечени във всевъзможни стилове, непрекъснато минаваха покрай вратите, движейки се във всички посоки. Джо беше започнал да се привързва към Детройт, но сега обожаваше Манхатън, въпреки че живееше в Парамъс, Ню Джърси.
Обожаваше и работата си. В хубави дни като днешния, когато вратите бяха отворени, минувачите понякога спираха и поглеждаха вътре, любопитни да видят как се правят декорите. Един от дните в живота на Хеди, в които той се бе чувствал най-горд, беше, когато някакъв човек го повика на вратата. Дърводелецът очакваше въпрос за някой инструмент или за декора, по който работеше, и се изненада, когато човекът му поиска автограф. Много му харесали декорите в новата постановка на „Кралят и аз“ и искаше Джо да подпише програмата.
Хеди стопли вода в микровълновата фурна, изсипа вътре нескафе от „Старбъкс“ и отпи от течността, докато си водеше записки какви разрези трябва да направи. Той погледна към тезгяха, за да се увери, че необходимият аксесоар е подръка — шумоизолиращи слушалки. Непременно трябваше да си ги сложи заради машината в средата на работилницата.
Големият циркуляр „Айони“ беше най-новата придобивка. Повечето работа в правенето на декори на Бродуей е дърводелска — рязане, поставяне на рамки, сглобяване и боядисване — и „Айони“ бързо се превръщаше в основния инструмент за тези задачи. Машината тежеше сто тридесет и шест килограма и имаше сферични остриета с назъбени ръбове, остри като зъби на акула. Стоманените дискове можеха да се сменят и бяха с различна дебелина, големина и форма на зъбците. По-дебелите, по-големи зъбци бяха предназначени за по-груби рамки, а по-тънките и по-фините — за довършителна работа. Зловещите дискове се въртяха с 2000 оборота в минута и пищяха пронизително като мотори на реактивен самолет.
Хеди обичаше циркуляра. Инструментът прерязваше и най-дебелото дърво, все едно разкъсваше вестник, и имаше компютърен чип, който запаметяваше настройките и размерите на последните петдесет извършени задачи.