Някой се приближи до него и Ник стана.
— Виторио Джера — каза дебел мъж със смугла кожа и болнав вид. Костюмът му беше твърде широк и Ник се запита дали ресторантът не се продава заради влошеното здравословно състояние на собственика. Вероятно. Косата на Виторио беше прошарена, а прическата му — безупречна.
— Ник Карели.
— Италианец. Откъде е семейството ви?
— От Флетбуш, Бруклин.
— Ха!
— Дошли са отдавна. От Болоня — добави Ник.
— Имаме италиански блюда в менюто.
— Чух, че лазанята ви е хубава.
— Така е — отговори Джера. — Но яли ли сте някога лоша лазаня?
Ник се усмихна.
Сервитьорката донесе кафето.
— Нещо за теб? — обърна се тя към Виторио.
— Не, благодаря, Хана.
Тя се обърна и тръгна.
Джера сключи набръчканите си пръсти и наведе глава.
— Е, аз съм Вито.
— Интересувам се от ресторанта ти, Вито.
— Имал ли си ресторант?
— Храня се в тях. Цял живот.
Е, през по-голямата част от живота си…
Дебелият мъж се разсмя.
— Не е за всеки.
— С това искам да се занимавам. Винаги съм искал. Квартално заведение. Хората да се застояват тук. Да общуват. Дружеска атмосфера. И каквото и да се случва с икономиката, човек трябва да яде.
— Всичко това е вярно, но се иска много работа. Усилена работа. — Джера го огледа. — Макар че не приличаш на човек, който се бои от работа.
— Не се боя. Получих договора от адвоката ми и го прегледах. Вижда ми се добър. Каква цена искаш? Имам малко пари. Наследих ги от майка си, когато тя почина…
— Съжалявам.
— Благодаря. Преговарям и с две банки. Сега стигнахме до същината. За цената. Ще се пазарим малко и съм сигурен, че ще стигнем до споразумение.
— Разбира се. Плащаш колкото поискам и се споразумяваме. — Виторио говореше полушеговито, полусериозно. Това беше бизнес.
Ник се облегна назад и уверено заяви:
— Преди да продължим нататък, трябва да ти кажа нещо.
— Добре.
— Лежал съм в затвора.
Вито се наведе напред и внимателно се вгледа в него, сякаш току-що беше казал, че кожата му е найлонова.
Ник продължи да го гледа в очите и да се усмихва.
— Обвиненията бяха въоръжен обир и нападение. Не съм го направил. Никога не съм извършвал престъпление. Работя, за да докажа невинността си, и мисля, че ще бъда оневинен. Може да ти покажа доказателството след няколко дни, а може и да отнеме повече време. Но искрено се надявам, че ще осъществим сделката.
— Не си го направил. — Това не беше въпрос, а подкана да продължи.
— Не. Опитвах се да помогна на някого и се заплетох в системата.
— Не можеш да получиш разрешително за алкохол, а това е една трета от доходите ни.
— Адвокатът ми действа за разрешително. Смята, че ще успее. Когато ме оневинят, няма да има проблем.
— Не знам, Ник. Всичко това е ново за мен. Аз съм собственик от двайсет години. Създал съм си име.
— Да, разбирам. — Ник говореше уверено, защото се чувстваше уверен. — Но адвокатът ми каза, че мога да поискам оправдателна присъда от съда, пълно реабилитиране.
— Трябва скоро да продам ресторанта, Ник. — Вито вдигна ръце с дланите нагоре. — Имам проблеми. Здравословни. — Той огледа помещението, където имаше трийсетина редовни клиенти. Един мъж поиска сметката. Джера повика сервитьор да го обслужи. — Персоналът е проблемът. Идват и заминават и не се явяват на работа или се държат грубо с клиентите. Крадат. Трябва да ги уволниш. Ти си като баща и училищен директор едновременно. О, те се опитват да те оберат.
— Сигурен съм. Бизнес като всеки друг. Трябва да си на върха. Мислех си да те наема за консултант за известно време.
— Знам ли. Закъсах със здравето. Съпругата и дъщеря ми се грижат за мен. Тя ще се върне у дома. Голямата ми дъщеря. Трябва да си почивам повече. Има професионалисти. Консултанти.
По хранителната индустрия. Струват скъпо, но в твоя случай идеята може да е добра.
— Знам, но си помисли, Вито. С удоволствие ще ти плащам. Дори няма да е необходимо да идваш тук. Аз ще идвам при теб два пъти седмично.
— Виждаш ми се свестен, Ник. И не беше нужно да ми казваш за миналото си. Ако кандидатстваше за готвач, щях да прочета препоръките ти. Договаряме се, ти идваш да приключим сделката, а моята единствена грижа е да получа чек. Ти обаче беше откровен с мен. Но искам да ти кажа, че трябва да си помисля.
— Не очаквам друго. И, Вито, цената?
— Да?
— Колко искаш? Вероятно ще мога да платя.
— Не те бива много за търговец.
— Познавам хубавото, когато го видя. Добре, помисли си. Но може ли една услуга?
— Каква?
— Не продавай ресторанта на друг, без да ми дадеш възможност отново да защитя бизнес офертата си. Дай ми този шанс.