Глен Кук
Стоманени сънища
(книга 6 от "Черният отряд")
На Кийт, защото харесвам стила му.
Вече имаше само петима кандидати. Идолът бе помръднал. Вдигнатото му стъпало падна и смаза една от главите. И другото се издигна. Тялото на мъжа, лежащ на две крачки вляво от мен, попадна под него. Главата му се люшна, стисната за косата, в една от ръцете на идола. Преди светлините да угаснат, същата тази ръка сграбчи и наръч кости. Другата продължаваше все така да стиска меча, но сега острието проблясваше. По устните, по брадичката и по острите зъби на идола се стичаше кръв. Очите му светеха.
Как бяха успели? Дали вътре в идола имаше някакъв механичен мотор? Жрецът и помощникът му ли бяха извършили убийството? Бързо трябва да са действали.
И жрецът изглеждаше стреснат.
I
Доста месеци изминаха. Много неща се случиха и много от тях бяха заличени от моята памет. Незначителни подробности бяха заседнали в нея, а важни събития се бяха изгубили. Някои неща зная само от трети лица, а за повечето само се догаждам. Колко често моите свидетели даваха лъжливи показания?
Не ми хрумна — докато не ме налегна това принудително бездействие — че една важна традиция бе пренебрегната: никой не записваше делата на Отряда. Колебаех се. Да хвана калема ми се струваше проява на дързост. Нямах опит. Нито съм историк, нито ме бива да пиша. Несъмнено не притежавам нито окото, нито слуха, нито ума на Знахаря.
Затова ще се огранича с описание на фактите такива, каквито си ги спомням. Надявам се разказът да не е твърде силно обагрен от собственото ми присъствие в него, нито от неговото въздействие върху мен.
С това оправдание започвам своето допълнение към Летописите на Черния отряд, в традицията на летописците преди мен: Книгата на Господарката.
Господарката, летописец и капитан.
II
Хълмът не беше удобен за наблюдение — разстоянието бе твърде далечно. Но Уилоу Лебеда знаеше какво вижда:
— Направо ни размазват задниците.
Битката край град Деджагор кипеше в средата на кръгообразна, обкръжена от хълмове равнина. Лебеда и тримата му спътници следяха развоя на събитията.
Армията, чиито поддръжници бяха, губеше.
Лебеда и Корди бяха бели — рус и тъмнокос, родом от Розоград — селище, което се намираше на седем хиляди мили северно от кръвопролитието. Кинжала беше чернокож великан с неясен произход, опасен човек, който почти не говореше. Лебеда и Бесния Корди го бяха спасили от крокодилите преди няколко години и той остана с тях. Тримата образуваха шайка.
Лебеда ругаеше тихо, ала безспир — положението на бойното поле непрекъснато се влошаваше.
Четвъртият човек не се вписваше в шайката. Ако доброволно бе пожелал да се включи в нея, надали щяха да го вземат. Наричаха го Пушека и официално беше началник на пожарната команда в Талиос — градът-държава, чиято армия губеше. В действителност бе талианският придворен магьосник. Дребно кафеникаво човече, самото му съществуване дразнеше Лебеда.
— Това там е твоята армия, Пушек — изръмжа Уилоу. — Разбият ли я, и с тебе е свършено. Бас ловя, че Господарите на сенките много ще се радват да те пипнат. — На бойното поле сред вой и лай се вихреха магии. — Може би ще те направят на мармалад, освен ако вече не си си опекъл работата.
— По-полека, Уилоу — скастри го Корди. — Той прави нещо.
Лебеда погледна кафеникавия недораслек.
— Много ясно. Но какво?
Пушека бе затворил очи, мънкаше и мърмореше. Понякога гласът му пращеше и пукаше като сланина на нагорещен тиган.
— С нищо не помага на Черния отряд! Стига си си приказвал сам, лешояде дърти. Имаме проблем. Размазват нашите. Не щеш ли да обърнеш работата, преди аз да съм те обърнал на коляното си?
Старецът отвори очи и се втренчи към равнината. Изражението му не бе приятно. Лебеда се съмняваше, че зрението на ситния смотаняк е достатъчно добро, че да различава подробностите, но ставаше ли дума за Пушека, никога не се знаеше. Той цял бе маска и притворство.
— Не се прави на малоумен, Лебед. Аз съм само един човечец, дребен и твърде стар. Тези долу са Господарите на сенките. Ще ме стъпчат като буболечка.
Лебеда побесня. Хора, негови познати, умираха там.
— Мога да направя само едно — единственото, което е по силите на всеки от нас: да им привлека вниманието. Наистина ли искате Господарите на сенките да ни забележат?