— Знам, Господарке. Искат да се прибират. Приключението свърши. — Той пусна онази своя усмивка. Вече ми се повдигаше от нея. — Опитваме се да ги убедим, че са част от нещо предначертано, но има сума ти неща, от които трябва да се отучат.
Така си и беше. Талианската култура представляваше религиозна бъркотия, която дори не бях и започнала да проумявам, оплетена в кастови системи, които нямаха никакъв смисъл. Задавах въпроси, но никой не разбираше. Всичко беше, както си беше и си беше така открай време. Изкушавах се да обявя тази бъркотия за отживелица, но не притежавах тази власт. Не я притежавах и на север. Някои неща не могат да бъдат заличени чрез диктат.
Продължих да задавам въпроси. Ако успеех да разбера системата поне малко, бих могла да я манипулирам.
— Трябват ми надеждни хора, Нараян. Мъже, на които да мога да разчитам на всяка цена. Искам да ми ги намериш.
— Както казвате, Господарке, така и иде бъде. — Той се ухили. Може би тази усмивка представляваше защитна реакция, която беше научил като роб. И все пак… Колкото повече опознавах Нараян, толкова по-зловещ ми изглеждаше.
И все пак защо? Той беше един прост талианец от низшите касти. Зеленчукопродавач, който имаше жена и деца, а вече и няколко внучета, доколкото знаеше. Един от онези типове, съставляващи гръбнака на нацията — кротки и вкопчили се здраво в живота. През половината време се държеше така, сякаш съм любимата му щерка. Кое му беше толкова зловещото?
Рам по-скоро можеше да мине за странен. Беше на двайсет и три — и вече вдовец. Оженил се по любов — нещо рядко в Талиос, където браковете винаги са уредени. Жена му беше умряла при раждане, а детето се бе родило мъртво. Заради това бе смазан и потиснат. Предполагам, че се е присъединил към легионите, за да си намери смъртта.
За Синдху така и не разбрах нищо. Той не щеше да говори, освен по принуда, и беше по-страшен от Нараян. Ала независимо от това вършеше каквото му се каже, и то добре, и не задаваше въпроси.
Прекарах цял живот в компанията на зловещи типове. Векове наред бях венчана за Властелина, от когото по-злокобен не е съществувал. Можех да се справя с тези дребосъци.
Никой от тримата не проявяваше особена религиозност, което изглеждаше необичайно. Талиос бе просмукан от религия. Всяка минута от всеки ден във всеки живот бе част от религиозното преживяване и се управляваше от религията и задълженията, които тя налагаше. Тревожех се, докато не забелязах, че тук религиозният плам, общо взето, не се разгаряше особено. Избрах един човек и го запитах.
Отговорът му бе елементарен: „Тук няма свещеници“.
Имаше смисъл. Никое общество не се състои изцяло от предани и верни вярващи. А тези мъже се бяха нагледали на неща, достатъчни да разклатят основите на вярата им. Те бяха изтръгнати от безопасните, познати коловози и запокитени срещу факти, които традиционните отговори не обясняваха. Никога вече нямаше да бъдат същите. Когато някога отнесат опита си у дома, и Талиос вече няма да е същият.
Бандата се утрои. Разполагах с повече от шестстотин последователи, изповядващи трите основни религии и няколко отцепнически култа, и с повече от сто бивши роби, които изобщо не бяха талианци. От тях можеха да излязат добри войници, след като добият малко увереност. Нямаха си домове, където да избягат. Бандата щеше да е тяхната обител.
Проблемът с тази смесица бе, че всеки ден беше свещен ден за някого. Ако сред нас си имахме и свещеници, щяхме да си сърбаме неприятностите.
Вече се чувстваха на сигурно място и това ги караше свободно да отхвърлят старите предразсъдъци, да охлабят дисциплината, да забравят войната и, което беше най-дразнещо, да си спомнят, че съм жена.
По закон и по обичай талианските жени са смятани за по-низши и от добитъка. Животните лесно се заменят. Жените, които се сдобиваха с високо положение или власт, го правеха в сянка, чрез мъже, върху които умееха да влияят и които можеха да манипулират.
Още едно препятствие, което трябваше да прескоча. Може би най-голямото.
Една сутрин извиках Нараян:
— Вече сме на сто мили от Деджагор. — Не бях в добро настроение. Пак бях сънувала онзи сън и нервите ми бяха изопнати. — Засега сме в безопасност. — Увереността на мъжете в това се бе проявила още в началото на деня. — Възнамерявам да предприема няколко основни промени. На колко мъже може да се разчита?
Той се наду. Мазен дребен плъх.
— Една трета. Сигурно ще излязат и повече, ако бъдат подложени на изпитание.