Подозираше, че повечето ще размислят още преди да стигнат Годжа. Колкото и силен да беше гневът им, те не разполагаха с достатъчно подкрепа за организиране на отмъстителна кампания. Но той знаеше, че няма да го изслушат, затова им каза онова, което те искаха да чуят, и се отдръпна.
Прабиндрах Драх го придружаваше. Принцът също беше разярен, но яростта му бе обуздана от реализъм. Знахаря предаде задълженията си на онези, които искаха той да е много велик, после откри конете, теглили колесницата. Докато ги подготвяха, той обикаляше из казармите и събираше оборудване и провизии. Никой не му задаваше въпроси. Бъдещите войници го гледаха, все едно е призрак.
Извади от скривалището лък и наръч черни стрели. Ловеца на души ги бе донесла от Деджагор заедно с неговите доспехи.
— Това е много отдавнашен подарък. Още от времето, когато бях само един лечител. Добре ми служиха. Пазя ги за необикновени времена. Необикновените времена дойдоха.
Час по-късно двамата напуснаха града. Принцът се чудеше на глас дали е направил правилния избор, като разубеди сестра си да се присъедини към Знахаря.
— Върни се обратно, ако искаш — рече му Знахаря. — Нямаме време да изследваме душите си и да се двоумим за своя избор. Но преди да си тръгнеш, ми кажи къде изпрати онези стрелци Господарката.
— Кои стрелци?
— Онези, които избиха свещениците. Познавам я. Тя няма да ги задържи, ще ги прати някъде по-далече.
— Ведна-Бота. Да пазят брода.
— Тогава отиваме във Ведна-Бота. Или поне аз — ако ти решиш да се върнеш у дома.
— Идвам с теб.
LVIII
Нямаше измъкване от лагера на Сенчестите. Попаднахме в капан, и аз не знаех какво да предприема.
— Бъди Кина — рече Рам. Големият, нежен, бавен Рам — той мислеше по-бързо от мен.
Беше въпрос на илюзия, мъничко по-сложна от запалването на блуждаещи огньове по бронята. Преобразяването и на двама ни отне само минута. Междувременно Сенчестите ни обкръжиха, макар и не с въодушевлението, което бихте очаквали от войници, заловили враговете си неподготвени.
Вдигнах високо главата на Тъкача на сенки. Разпознаха я. Използвах магия, която да накара гласа ми да се чува надалеч.
— Господарят на сенките е мъртъв. С вас нямам дрязги. Но може и вие да отидете при него, ако настоявате.
Вдъхновение осени Лебеда и той изрева:
— На колене, свине! На колене пред вашата Господарка!
Те го погледнаха — с една стъпка по-висок от най-високите сред тях, бял като сняг, с руса грива. Демон в облика на човек? Погледнаха Кинжала, също тъй екзотичен. После — мен и главата на Тъкача на сенки.
— На колене пред Дъщерята на нощта! — заповяда Рам. Беше толкова близо, че го усещах как трепери. Бе уплашен до смърт. — Рожбата на Кина е сред вас. Молете я за милост!
Лебеда сграбчи най-близкия Сенчест и го принуди да падне на колене.
Още не мога да го повярвам. Измамата сработи. Един по един, те коленичиха. Нараян и оръженосците му занареждаха заклинания. Избраха най-простите, повтарящи се мантри, донякъде общи за церемониите на Гуни и службите на Шадар. Различаваха се главно по включването на стихове като „Бъди милостива, о, Кина. Благослови преданата си рожба, която те обича!“ и „Ела при мен, Майко на нощта, докато кръвта е по езика ми!“.
— Пейте! — изрева Лебеда. — Пейте, измет такава! — Типично за Лебеда, той ревеше и принуждаваше по-бавните да коленичат, а немите — да пеят. Действията му не бяха разумни. Разумните хора не използват принуда срещу враг, който ги превъзхожда числено едно към хиляда. Би трябвало да ни разкъсат — но тази мисъл и през ум не им минаваше.
— Слабоумна порода сме ние — отбеляза Кинжала в почуда. — Но трябва да ги смайваш все повече, иначе ще започнат да мислят.
— Донесете ми вода. Много вода. — Вдигнах високо главата на Сенчестия господар и призовах за тишина. — Дяволът е мъртъв! Сенчестият господар падна. Вие сте свободни. Спечелихте покровителството на богинята. Тя ви благослови, макар от поколения да сте се отвърнали от нея, дори и да сте я отричали и ругали. Но сърцата ви знаят истината и тя ви благославя. — Подсилих блуждаещите огньове и се превърнах в пожар с лице. — Тя ви дари свободата, но никой дар не е безплатен.
Кинжала донесе мях с вода.
— Трябва ми и бокал — прошепнах. — Скрий водата, да не се вижда.