Продължих да нагнетявам истерия. Оказа се не толкова трудно, колкото разумът предполагаше. Сенчестите бяха уморени, ужасени и мразеха Господарите на сенките. Нараян поде ново песнопение. Кинжала ми донесе бокал от шатрата на Тъкача на сенки. Подготвих го. Заклинанието беше трудно, но отново постигнах неочакван успех.
Аз знаех, че водата в бокала е вода. Когато отпих, тя имаше вкус на вода.
— Пия кръвта на моя враг. — За Сенчестите тя изглеждаше като кръв, когато Нараян и оръженосците му започнаха да бележат челата им с нея. Направих белезите им неизличими — щяха да носят кървавите петна до края на живота си.
Примириха се дори и с това. Мнозина от тях. Други решиха да си плюят на петите и поеха към дома.
След като няколкостотин души бяха белязани, наредих на офицерите от Сенчестите земи да дойдат при мен. Няколко десетки се подчиниха, но повечето го бяха ударили на бяг. Тяхната класа е по-предана на Господарите на сенките, отколкото редовата войска.
— Свободата си има цена, както всичко останало — казах аз на офицерите. — Сега вие сте мои. Длъжници сте на Кина. Тя изисква от вас да изпълните едно поръчение.
Не попитаха какво — чудеха се дали не са сглупили, като са останали.
— Продължавайте обсадата на Деджагор. Но не се бийте със затворените в града войници. Вземайте ги в плен, когато се опитват да бягат, и очаквайте само онези, които се наричат Нар. Те са врагове на богинята.
Те и бездруго правеха точно това, доколкото разбрах. Наводнението бе съсипало остатъците от хранителни запаси в града. Дажбите, раздавани от Могаба, не се полагаха на местните жители. Върлуваха болести. Местните вече се бяха разбунтували. Могаба бе хвърлил стотици хора от стените, за да се удавят. Езерото гъмжеше от трупове.
Подобни драконови мерки струваха на Могаба подкрепата на много негови войници. Те бяха започнали да дезертират. Ето откъде се вземаха пленниците в лагерния затвор.
Откъм този затвор не се чуваше нищо, освен тишина. Може би пленниците не знаеха за ставащото. Или ги беше страх да привлекат внимание. Изпратих Кинжала да ги пусне и да им обясни къде да намерят Корди.
Ако Сенчестите не ме спрат, се налагаше да приема този абсурден обрат за истински.
Те дори не гъкнаха. Призори потеглиха към постовете си сред хълмовете.
Нараян се присламчи до мен с най-широката си усмивка.
— Все още ли имате съмнения, господарке?
— Съмнения? В какво?
— В Кина. Имаме ли благоволението й, или не?
— Имаме нечие благоволение. Ще приема, че е на Кина. Не съм виждала толкова невероятно нещо, откакто съпругът ми… Нямаше да повярвам, ако не бях тук.
— Те са живели цяло поколение под управлението на Сенчестите господари. Никога не им е било позволено да вършат нещо, освен онова, което им наредят. Наказанията за неподчинение са били страшни.
Донякъде бе заради това. Както и заради волята да се съпротивляват на потисничеството. А може би и Кина имаше нещо общо. Нямах намерение да гледам зъбите на харизания кон.
Повечето от пленниците си бяха отишли. Бях задържала двама, за да ги разпитам.
— Сега ще се срещна със Синдху и Мъргън — казах на Нараян.
Те дойдоха. Синдху си оставаше Синдху — плещест, безстрастен и немногословен. Той ми разказа какво е видял. Съобщи ми, че там имаме приятели. Щели да останат, готови да служат на своята богиня. Каза ми и че Могаба бил упорит и възнамерявал да се държат до последния човек и не го било грижа, че в Деджагор върлуват болести и глад.
— Могаба иска да бъде вписан в Аналите — обясни Мъргън. — Същият е като Знахаря в онези времена, когато Отрядът е страдал най-тежко.
Мъргън бе на около трийсет години. Напомняше ми на Гарвана. Беше висок, жилав и постоянно тъжен. Той беше знаменосецът на Отряда и се учеше от Знахаря за летописец. При нормални обстоятелства след двайсет години по пътя можеше да стане капитан.
— Защо дезертира? — не му подобаваше, въпреки мнението на неговия командир.
— Не съм дезертирал. Едноокия и Гоблин ме изпратиха да ви намеря. Мислеха, че ще мога да се промъкна, ала грешаха. Не ми помогнаха достатъчно.
Едноокия и Гоблин бяха средна ръка магьосници, стари като греха, и непрекъснато се дърлеха помежду си. Заедно с Мъргън те бяха остатъците от Черния отряд, дошъл от Север, последните, избрали Знахаря за капитан, които ме бяха направили негов лейтенант.