Разговаряхме. Той ми съобщи, че мъжете, които бяхме набрали във войската, поела на юг, недолюбват Могаба.
— Той се опитва да превърне Отряда в кръстоносци. Не го вижда като воинско братство на отхвърлените. Иска да бъде група религиозни войни.
Синдху се намеси:
— Те се кланят на богинята, господарке. Те мислят. Но техните ереси са гнусни. По-лоши от липсата на вяра.
Какво намекваше той? От продължителния разговор така и не ми стана ясно. Никой безбожник не можеше да проумее онези мънички разлики в доктрината, които предоставят на истинските вярващи оправдание, за да извършват зверства. Достатъчно трудно е да приемеш факта, че те наистина вярват в онези глупости, които налагат вероизповеданията им. Винаги се чудя дали не ме разиграват със сериозни лица.
Тези двамата ми казаха много неща, които трябваше да осмисля. Опитах се. Но вече бе сутрин. Дали съм спала или не — време беше да повърна. И повърнах.
LIX
Призрачните вестоносци на Дълга сянка го предупредиха за завръщането на Оплаквача далеч преди самият той да се появи, затова Господарят на сенките отиде да го причака там, където той щеше да кацне. И зачака. Чака ли чака. И все повече се тревожеше — дали малкият парцал не го бе предал в последния момент?
Не, казаха сенките. Не. Той идва. Идва.
Бавеше се. Гърчеше се в смъртна агония. Никога не бе изпитвал такава болка, никога не бе страдал толкова дълго. Болката замъгляваше разума му. Само огромната дарба крепеше остатъците от него. Знаеше само, че трябва да продължи, че ако се поддаде на болката, ще падне от небето и животът му ще свърши сред пустинята.
Пищя, докато не пресипна, докато вече не можеше да издаде и звук. А отровата продължаваше да пъпли из старата му плът, да го разяжда жив, да усилва все повече болката.
Бе загубен. Никой не можеше да го спаси освен онзи, който искаше да го унищожи.
Сияйните кули с кристални върхове на Наблюдателницата се издигнаха над хоризонта.
Оплаквача бе само на няколко левги оттук, казаха сенките, и почти не са му останали сили да продължава. Бил хванал жената, но инак бил сам.
Започваше да добива смисъл. На Оплаквача му се бе наложило да се бори. Сенджак се бе оказала по-силна от очакването. Нека Оплаквача я докара тук. Само да успее. След като получеше жената, Оплаквача вече му беше непотребен. Нейните знания щяха да са достатъчни.
После дойдоха сенки нейде отдалеч и му донесоха новина, която го накара да заругае още преди да я е изслушал докрай.
Тъкача на сенки — убит! Погубен от поклонниците на онази луда богиня, за която говореше Сенджак.
Нямаха ли край лошите новини? Не трябваше ли две хубави неща да се случат последователно? Трябва ли триумфът винаги да предшества беда?
Стормгард бе загубен. Сганта на Тъкача се бе изпарила като роса. Половината въоръжени сили на Сенчестата империя бяха изчезнали преди залез-слънце. Жалките останки от Черния отряд щяха да излязат от града, а лудият, който ги предвождаше, да продължи безумната си мисия.
Но Сенджак бе негова. Разполагаше с жива библиотека за всяка сила и всяко зло, хрумвало някога на човешкия ум. След като веднъж отвореше това ковчеже, нищо на света не можеше да му се опре. Щеше да е много по-могъщ, отколкото тя е била някога, равен на нейния съпруг в неговия зенит. В главата й имаше заключени неща, които тя никога нямаше да използва. Дори и когато бе най-твърда, дълбоко в нея оставаше някаква мекота. Той не беше мек. Не би изхвърлил полезно сечиво. Щеше да управлява. Пред неговата империя тази на Властелина и наследницата й — империята на Господарката, щяха да изглеждат джуджета. Светът щеше да е негов. Никой на света не би излязъл насреща му. Сега, когато Оплаквача бе осакатен и със смъртна присъда, никой не му се равняваше по могъщество.
Един случаен гарван изпърха покрай него — държеше се като нормален гарван, но неговият полет предизвика порой мръсни думи от устата на Сенчестия. Беше забравил, макар и само за миг. Имаше една, която му бе равна. И тя вилнееше някъде там.
Килимът на Оплаквача се заспуска надолу, предшестван от клокочещата му агония. Когато се снижи на десетина стъпки от земята, рухна. Дълга сянка отново изруга. Още едно счупено сечиво. Жената, в несвяст, се изтърколи от него. Лежеше неподвижно и хъркаше. Оплаквача също се изтърколи, после продължи да мърда. Тялото му се гърчеше конвулсивно. Между немощните му викове от него се изтръгваше хленчене.