Студени тръпки преминаха по гръбнака на Дълга сянка. Сенджак не би могла да стори това. Отровна магия с огромна мощ разяждаше дребния магьосник — толкова могъща, че по никакъв начин не би могъл да я победи сам.
Нещо ужасно вилнееше на свобода из света.
Той коленичи и отпусна длани върху Оплаквача, потискайки презрението си. Проникна вътре и затърси отровата и болката. Тя утихна малко. Напрегна се. Тя стихна още малко.
Покоят даде на Оплаквача сили да се присъедини към борбата. Заедно се сражаваха с болката, докато тя утихна достатъчно, че магьосникът да възвърне разсъдъка си. Дребосъкът прошепна:
— Копието. Копието е у тях. Не го усетих. Нейният телохранител ме прониза два пъти.
Дълга сянка бе толкова стъписан, че дори не изруга.
Копието не бе изгубено! И се намираше в ръцете на врага!
— Наясно ли са какво притежават? — изхриптя той. Преди не знаеха. С изключение на лудия капитан в Стормгард. Ако научеха истината…
— Не знам — изцвърча Оплаквача и отново се разтрепера. — Не ме оставяй да умра!
Копието!
Отнеми им едно оръжие, и веднага намират друго. Съдбата е непостоянна кучка.
— Няма да те оставя да умреш — рече Дълга сянка. До този миг имаше намерение да го остави. Но Копието бе у тях. Щяха да са му нужни всички средства, които успееше да намери. Той изкрещя на прислугата:
— Внесете го вътре! Побързайте. Нея хвърлете в централната килия. Вкарайте там и сенки.
Изруга отново. Нямаше да мине дълго време, и той щеше да отвори този извор на познание. Щеше да води дълга битка за спасяването на Оплаквача.
Отровата, която го разяждаше, си оставаше най-силната в този свят, защото не произхождаше от него — ако легендите бяха верни.
Той погледна на юг, към равнината от блестящ камък, която сияеше в утринните лъчи. Някой ден…
В древни времена Копието бе дошло оттук. То бе играчка в сравнение с нещата, които все още я обитаваха, готови да последват оногова, който би имал волята да завладее тази земя.
Някой ден.
LX
Отделих шест дни за организирането на моята церемония в Деджагор. По-малко от шест хиляди души бяха останали от трите велики армии, събрани от Тъкача на сенки. Половината от тях по различни причини бяха негодни. Разположих ги покрай бреговете на езерото, а собствените си войници — зад тях. После изпратих Мъргън обратно в града.
Не искаше да ходи там. Не го обвинявах. Могаба можеше да го убие. Но все някой трябваше да отиде при оцелелите и да им съобщи, че могат да излязат — на всички, освен на верните на Могаба.
Моите собствени войници не разбираха. Не им обясних. Нямаше нужда да знаят. Трябваше да изпълняват заповеди.
В нощта след като Мъргън потегли, няколко десетки талиански войници дезертираха от града. Сведенията, които донесоха, не бяха радостни. Болестите върлуваха още по-силно. Могаба бе убил още стотици местни жители и десетина души от собствените си войски. Само Нар не недоволстваха.
Могаба разбра, че Мъргън се е върнал — подозираше, че сме се срещнали и сега го издирваше. Бе имал яростен сблъсък с магьосниците на Отряда заради знаменосеца.
Назряваше метеж, освен ако дезертьорството не погълнеше тази енергия. Такова нещо би се случило за първи път — никъде в Аналите нямаше запис за метеж.
Нараян се изнервяше все повече с всеки изминал час от тревоги за забавянето на неговия Празник и се страхуваше, че ще се опитам да се отклоня. Непрекъснато го уверявах:
— Има достатъчно време. Разполагаме с коне. Ще тръгнем веднага щом уредим нещата тук. — Освен това исках да добия някаква представа какво става южно от нас. Бях изпратила конница да провери какво е въздействието на новината за съдбата на Тъкача. Но все още не бях получила почти никакви сведения.
Нощта преди тримата с Нараян и Рам да потеглим на север, шестстотин души напуснаха Могаба и излязоха със салове от Деджагор. Наредих да ги посрещнат като герои с обещания за важни постове в новите войски.
Главата на Тъкача на сенки, с изваден и унищожен мозък, ги поздрави на входа на моя лагер. Тя щеше да е нашият тотем за идните дни, вместо липсващото знаме на Отряда.
Шестстотин за една нощ. Могаба щеше да побеснее. Верните му хора щяха да попречат това да се повтори.
Събрах моите капитани.
— Кинжал, имам работа на север. Нараян и Рам ще дойдат с мен. Надявах се преди да замина да науча повече за юга, но трябва да се задоволим с полученото. Съмнявам се, че Дълга сянка ще предприеме нещо скоро. Стягайте се и дръжте патрула нащрек. Няма да ме има само две седмици. Три, ако посетя и Талиос, за да известя за успеха ни. Сега, след като към нас се присъединиха и истински ветерани, можеш да реорганизираш войската. И се замисли дали да не приемем и жители на Сенчестите земи, ако се интересуват от постъпване в нашата армия. Могат да са ни от полза.