Кинжала кимна. Дори и сега той не си хабеше думите.
Лебеда ме погледна с някакъв съкровен копнеж. Намигнах му — намеквах, че и на него ще му дойде времето. Не зная защо. Нямах причини да го поощрявам. Нищо против да остане привързан към Радишата. Може би ме привличаше. По свой начин той беше най-добрият от всички тук. Но не исках отново да попадам в този капан.
Сърцето е заложник, казва старата поговорка. По-добре да не се предавам.
След като потеглихме, Нараян се поразведри. Никак не бях въодушевена, но неговото братство ми беше нужно. Имах планове за тях.
Тъкача на сенки можеше и да е мъртъв, но борбата едва започваше. Предстоеше ни да излезем насреща на Дълга сянка и Оплаквача, и всички армии, които биха могли да свикат. И дори и да ги побеждавахме при всеки сблъсък на бойното поле, оставаше крепостта на Дълга сянка край Капана за сенки. Според мълвата Наблюдателницата бе по-непристъпна и от моята кула в Чар и с всеки ден ставаше все по-непревземаема.
Не очаквах тази битка с нетърпение. Въпреки досегашния ми късмет, Талиос не бе готов за такава борба.
Най-близките ми цели бяха постигнати. Талиос не бе заплашен от непосредствена опасност. Имах база. Бях неоспорим командир и надали свещениците или Могаба щяха да ми създават повече неприятности. Ако действах внимателно, бих могла да превърна Удушвачите в придатък на своята воля, в невидима ръка, способна да сипе смърт навсякъде, където някой ме предизвика. Бъдещето ми изглеждаше розово. Най-голямата потенциална заплаха бе магьосникът Пушека. С него можех да се справя.
Розово. Определено розово. Ако не бяха сънищата и гаденето — и двете се влошаваха. И любимата ми сестра.
Воля, Господарке. Волята ще възтържествува. Съпругът ми често го повтаряше, уверен, че не може да се устои на волята му.
Бе убеден в това чак до мига, в който го убих.
LXI
Знахаря влезе, яздейки, в гарнизонния лагер над Ведна-Бота — малък брод на Голямата река, използван предимно от местните и отворен само за няколко месеца в годината. Слезе от коня и подаде юздите на зяпналия от почуда войник, разпознал Прабиндрах Драх.
Принцът имаше нужда от помощ, за да слезе от коня. Ездата за него бе същински ад. Но Знахаря не прояви никаква милост — но и за него пътуването не бе по-приятно.
— Наистина ли с това си изкарвате прехраната? — изстена принцът. Чувството му за хумор бе оцеляло.
Знахаря изсумтя.
— Понякога не бива да си губиш времето. Но не е така непрекъснато.
— Предпочитам да съм фермер.
— Поразходете се, изтръпването ще ви мине.
— Но охлузванията ще се раздразнят.
— След като поговорим с началника, ще ги намажа с мехлем.
Войникът държеше и двете юзди и се блещеше. И другите вече ги бяха разпознали. Мълвата полетя като ято стрелкащи се лястовици. Един офицер се измъкна от единствената трайна постройка в лагера, като пътьом се увиваше в дрехите си. Очите му бяха подпухнали. Той падна ничком пред принца.
— Стани! — кресна Прабиндрах Драх. — Нямам настроение за подобни неща.
Офицерът се изправи, мърморейки почтителни слова.
— Зарежи ме — сряза го принцът. — Аз само го придружавам. Говори с него.
Офицерът се обърна към Знахаря:
— За мен е чест, Освободителю. Мислехме ви за мъртъв.
— И аз така смятах известно време. И имам нужда отново да се престоря на мъртъв. Двамата с принца се присъединяваме към вашия отряд. В момента не ни следят, но скоро едно далечно, зло око ще започне да ни издирва. — Беше убеден, че издирването още не е започнало, защото по време на ездата им не ги преследваха никакви гарвани. — И когато започне да ни дири тук, искаме да не се отличаваме от вашите войници.
— Укривате ли се?
— Донякъде. — Знахаря даде някои обяснения. Поразтегли истината, поизкриви я, изясни, че могъщи врагове искат да го издирят и че съдбата на Талиос може би зависи от това да не бъдат разкрити, докато не се присъединят към Господарката в Деджагор.